Ретроспекция 2025г (част първа)
Гори свещичка. Покривката е с коледни мотиви – борови клонки, джел (Holly), имел (mistletoe) и шишарки.
Преди тези растения да придобият своята християнска символика, те се почитали от древните друиди като магически. Използвали се за декорация на дома като се е вярвало, че пазят от зли сили и обещават връщането на пролетта.
Пролетта винаги се връща.
Вярването в магическите способности на вечно зелените клонки се опирало на факта, че те оставали неприкосновени дори за ледените ръце на зимата.
Пиши бавно!
Пиша на лист хартия. Писането на лист е по-бавно. По-малко са думите в минута.
Когато пишем на клавиатура пръстите препускат заедно с ума. Надбягват се.
Пиши бавно. Спирай. В паузите чуй тишината между думите.
Това, което искам да напиша е важно за мен. Може би за някой от вас също ще е интересно. Звучи сякаш пиша писмо. Нека е писмо. В него ще разкажа за изминалата година и това, което получих като дар.
Огромен дар. Той не е само за мен, за всеки е, ако го поиска.
Само парченца от себе си
Който ме познава… Кой ме познава? Дори аз сама себе си не познавам. Никога не познаваме себе си, защото виждаме себе си на парченца, а и парченцата не са всичките. Това, което сме, е дълбока необятна мистерия.
Затова ще кажа така, някои парченца от мен са много, много скептични. Поставям под съмнение всяко нещо, не хващам вяра лесно.
Други допускат, че след като очевидно не знам доста неща, светът в мен и около мен е възможно да е толкова магичен, колкото ми се иска да бъде, дори и повече.
В края на 2024г. парченцата, които допускат ми позволиха да се реша да тръгна след една смела представа за бъдещето.
Съмнението съскаше тревожно-враждебно: „Това, което си наумила е абсурдно, невъзможно, не е по силите ти, никога няма да успееш!“
„Може би си право“ казваше допускането, „но ще опитам и ще поискам помощ от най-големият съюзник Вселената.“
„Луда ли си, Вселената не работи за теб!“
„Вселената работи за всеки.“
2025 – година, в която не веднъж, не десет пъти, стотици пъти съзнавах този вътрешен конфликт между допускане и съмнение.
„Не мога, но Вселената може“
На вратата на хладилника в стаята, в крайморското апартаментче, където отпразнувахме Коледа, има магнитче с надпис „I can and I will“, „Мога и ще“.
В края на 2024 година аз повтарях: „Не мога, но Вселената може“.
Детето, което счита, че не може протяга ръце и моли за помощ майка си или друг благонадежден и можещ възрастен. Стисната в хватката на „Аз не мога“ реших и протегнах ръце към Вселената.
През март 2025та си купих първата медитация. Беше осмо-мартенски подарък, който си подарих сама. Вложих в него следния смисъл: „допускам, че е възможно невидимият свят да ме подкрепи и искам да проверя дали е така“.
„Като е невидим, откъде знаеш, че изобщо съществува?“
„Не знам, но не губя нищо ако опитам. Ще видя сама наистина ли силата на намерението, визуализациите и емоционалното преживяване на въображаемо бъдеще имат силата да материализират мечти.“
Ретроспекция 2025 година (част втора) – Пролет за всеки
