Седя на плажното столче с цвят на море. Столчето си купих от Катерини през май тази година.
На плажа съм и слушам шума на вълните. Ритмично прииждат и се оттеглят, танцуват по брега. Плажната ивица е дълга. Следва извитата форма на Струмския залив. В далечината виждам в едната посока планината Пангео. Билата ѝ са покрити с растителност, но най-високият връх е гол, скалист. Издига се на1956 м.н.в. Някога ще го покатерим.
На по-заден план едвам се очертава силуетът на о-в Тасос, зеленият остров, но от тук изглежда син. Планините са сини, когато ги гледаме от дистанция и светлината не ги осветява директно.
В другата посока бледи, но разпознаваеми, се показват очертанията на Атон. Там няма да отида, забранено е за жени. А има ли планина, която е само женска?
За мен посоките са така „едната“ и „другата“, трудно ми е да намеря изток, запад, север и юг освен, ако не е по изгрев или залез.
Пясъкът на този плаж е много фин, мекичък, но и се лепи по кожата лесно. Цветът на водата прелива от дълбок тъмносин тюркоаз към светло зелен.
Захлупвам шапката с голямата козирка
Преди малко си правих медитация. Захлупвам шапката с голямата козирка над очите, така че да не се вижда много, че мижа като блажено усмихната котка или по бузите ми се стичат сълзи от благодарност.
Благодарност, какво означава това?
Това е осъзнаване и оценяване.
Какво ценим в живота си? Само онова, което виждаме и само когато присъстваме.
За да не е абстрактно привеждам веднага пример.
Къде съм?
На море съм, заобиколена от красота, но вместо да присъствам, час по час мисля за училище. Кое мина добре в първата ми седмица като учителка, кое не се получи според очакванията ми, какво мога да направя по по-различени начин следващата седмица и т.н. Къде съм? В училище, в миналото и в бъдещето, и там се боря с призраци. Там натрупвам, тежест и безплътна тревожност.
Това е, в този момент аз не присъствам, не вижда, не ценя. Спирам се. Питам отново, къде си? С широко отворени очи се взирам в морето. Тук съм мило мое море, при теб, чувам те, виждам те и благодаря!
Толкова лесно приемаме всичко за даденост.
Толкова лесно се давим във водовъртежа на мислите.
Радостта е…
Радостта се преживява, когато успеем да видим, да преживеем, да оценим, това което е. Винаги има нещо, за което да ахнем. Торо беше написал нещо от сортa, светлината на залеза пада еднакво красиво върху прага на богаташката къща и върху прага на къщата на бедняка.
Пълнотата идва не от вън, а от вътрешната ни способност да присъстваме и ценим.
Снимката всъщност е от Шкорпиловци. Оказва се, че напоследък съм изоставила снимането. Казвам, причината е че фотоапаратът вече сдаде багажа, а телефонът се мъчи с драматичната светлина. Ама не е това, друго е, но не знам какво.
42 есета
