Приятелка ми пише „Трябва да ми разкажеш за Синаница или да напишеш един пост за това”.
Аз: “Ще напиша, ако ми дойде муза”, докато в себе си казвам, “ако напиша какви си ги мисля, хората ще избягат, ще ми се смеят, ще ме нарекат луда или глупава. От друга страна в това, което имам да разкажа няма някаква трансформираща мъдрост.”
Така говори вътрешният критик, който често напомня, че това което носиш в себе си като думи и опит, не е толкова умно. Ако нямаш нещо умно да кажеш, по-добре да си мълчиш…и т.н.
В крайна сметка ще напиша, ако ви е интересно четете, ако не намирате стойност, пропуснете, ако ще критикувате… критикувайте, а ако съденето ме разтърсва, то няма да е ваша вина, а моето вкопчване във външните оценки.
Преодоляване на срама
Кое ме накара да напиша все пак? Ами две видеа с популярната авторка, Брене Браун, на които попаднах в ютюб. Тя е направила преди години някакво сериозно проучване на тема “срамът”. Слушах тази изключително духовита дама, смях се и плаках, и се съгласявах и проумявах, и реших още веднъж да преодолея вътрешния критик. В линк оставям двете видеа.
Този вътрешен критик, както съм писала и преди не е някакъв враг, това е просто нашият нескопосан инстинкт за самосъхранение. Пазим сами себе си, но без да имаме умения затова.
Знаете ли, че ако човек не е трениран за спасител и тръгне да спасява давещ се вероятността и двамата да се удавят е много голяма. Ами нашият аналитичен ум е такъв, умее да плува, но не умее да спасява и въпреки това тръгва да ни спасява с реплики: “по добре не прави това, не казвай това, не рискувай, защото е опасно и може да пострадаш.” И колкото по-често се доверяваме на този ум, толкова повече се свиваме и поддаваме на парализиращо ограбващо вътрешната ни радост бездействие.
Не казвам, никога не слушайте ума, но дали трябва да му се доверяваме за всичко. И така срам не срам, ще разкажа.
Преодоляване на страха
Това желание да не слушам винаги ума ме кара да правя много неща, от които ме е страх.
Понякога се чудя, другите хора страх ли ги е като мен толкова много и от всякакви неща?
Преди време писах за страха и моя позната след време извън контекста на написаното, ми натякна, “Ти си казвала, че се страхуваш.” Разбира се, че се страхувам, никога не съм твърдяла противното.
Тогава страдах от нейния коментар, защото беше жлъчен и изваден от контекста на написаното от мен. Страдах, защото не съм си изработила тази висша пропускливост, която не задържа язвителност и критика.
Мисля че всеки се страхува, но разликата е какво правим с този страх и какво му позволяваме той да прави с нас и живота ни.
Не успях да продължа
Преди две години с Влади ходихме в Пирин (Пирин – от хижа Вихрен, покрай Синанишка порта до Момин връх). Тръгнахме от хижа Вихрен към Синанишката порта после Момин връх. Трябваше да продължим и към връх Синаница. За тези, които не са го виждали той е остър като пирамида и много каменист. Преди две години се уплаших от него. Буквално краката ми се разтрепериха при гледката на острия склон, около който се виеше пътеката. Отказах да продължа. На връщане към хижа Вихрен по целия път плаках и се обвинявах, че не успях да преодолея страха си. Не успях и да се помиря с този провал.
След две години, работа над себе си, реших да опитам все пак да достигна върха.
В част 2, разказвам как се качих до Синаница и какво ми помогна.
