“Granny Weatherwax не беше се изгубила. Тя не беше от хората, които изобщо някога се губят. Просто, в този момент, докато знаеше отлично къде е самата Тя, не знаеше местоположението на всичко останало.“
“Weird sisters”, Тери Пратчет
Счупеният компас
От както се помня чувството ми за ориентация по десетобалната система е било около три.
Не веднъж и дваж съм изпадала в комични ситуации поради загуба на посоката. Винаги накрая съм намирала обаче как да стигна, там където искам.
Цената понякога е излишно навъртени километри от шматкане насам-натам по грешни следи.
Последните да кажем много години откакто съм с Влади, това чувство за ориентация съвсем закърня, защото никак не следя маршрутите. Влади отлично ме води и аз само щракма с фотоапарата цветенца, горички, пътечки, пейзажи, но не обръщам внимание откъде сме минали.
Понякога той се шегува с мен, когато се връщаме по вече мината пътечка с разклонение: „Сега накъде“. Честно идея нямам, в двете посоки пътеките са ми толкова различни.
Тази повреда в работата на вътрешния ми компас се проявява както в планината, така и в града.
Разчитам на картите на телефона и на хора, които срещам и питам.
Зоната на комфорта
Преди време някъде чух идеята, че да минеш отвъд зоната на комфорта и да разшириш зоната на комфорта са две различни неща. Днес си разсъждавах, в какво ли пък се изразява тази разлика, ако има такава. Измислих следното.
Излизането извън зоната на комфорта може да единичен акт и той да не доведе непременно до промяна на периметъра на тази зона.
Разширяването, от друга страна е свързано със съзнателно полагане на редовно усилие в дадена дейност, което постепенно води до промяна на границите ни.
Скоро попаднах на един ютюб канал „Seek discomfort“ (търсене на дискомфорт). Е защо изобщо му е нужно на някого да търсим неудобство и за какво неудобство говорим?
Защото колкото повече се разширява способността ни да се адаптираме към различни лични предизвикателства, толкова по-меки и гъвкави ставаме. Колкото сме по-твърди, сковани в своето тясно пространства на удобна сигурност, толкова по-лесно животът може да ни счупи.
Личен опит
Последните години съзнателно опитвам да разширявам своите вътрешни граници. Да разчупвам обусловените прегради на ума какво мога и какво не мога.
Започнах да мога да вървя дълги километри в планината, да спя на студено в палатка. Започнах (най-накрая) да се предвижвам с велосипед. Имах го от сто години, а ме беше страх да го карам в града. Така си поставям и други по-малки и по-големи предизвикателства, които се борят с чувството ми на комфорт и сигурност.
Днес разходката сама на Витоша беше практика за разширяване на зоната на комфорта.
Разходка на Витоша сама
Знам за някого може да е смешно. Какво толкова голямо постижение е разходката на Витоша сам? Много хора го правят. Аз обаче не познавам Витошките пътеки и както написах по-горе, съм с потресаващо чувство за ориентация. Много се възхищавам на хората, които ги знаят и които запомнят визуално, откъде са минали.
На Витоша мога да се загубя само с едно мигване на очите. Познавам относително само пътеките до Боянския водопад. Преди да оправят маркировките по този маршрут обаче все се изненадвах на коя от двете пътеки съм попаднала, тази край реката или другата по-лесната.
Затова днес, понеже нямаше кой да дойде с мен, а времето беше хубаво реших да се предизвикам със самостоятелна разходка в посока Боянски водопад.
До Боянския водопад
Още в началото погледнах картата на Витоша. За Боянския водопад трябваше да тръгна по зелената маркировка. Свих интуитивно обаче на ляво и само след пет крачки имаше табела “Към Камен дел”. Върнах се и понеже точно тогава мина двойка туристи, без капчица свян ги питах коя е пътека за лесния маршрут до Боянския водопад. Посочиха ми. Като хванах вярната пътека вече нямаше никакво чудене, имаше си зелена маркировка и табели. Без никакво объркване си се качих до водопада.
Продължавам нагоре
Бях много горда, признавам си. От там ми дойде смелост да продължа и към хижа Камен дел.
Уж гледах картата, уж следях табелите, но не избрах оптималния маршрут. Направих едно излишно ходене от 200-300м напред назад и накрая следвайки пътепоказателите се върнах малко по-надолу до едно разклонение, където бях забелязала много табели и едната за хижите Есперанто и Камен дел.
До хижа Есперанто
От там поех по горска пътека, която си нямаше маркировки. Трябваше на моменти да сверявам по телефона дали още съм в правилната посока, за всеки случай.
По пътеката имаше много счупени дървета, които трябваше да прескачам, да заобикалям стръмно или да се провирам под тях. Други хора в тази част на разходката не срещнах. Чувствах се като приключенец. Хахаха.
Не отне много време и стигнах до хижа Есперанто. Разпознах равната и широка пътека до хижа Камен дел и много се зарадвах. Самощракнах се да покажа на Влади, че съм на пътеката, която ходихме преди две седмици, като слизахме от връх Камен дел по пътека край Комините и надолу към заслон Кикиш, и после Камен дел и Момина скала.
Пътеката е вярна, посоката не
Хубаво пътеката е вярна, но паметта къса и невнимателна. Объркала се бях. Реших, че хижа Есперанто е заслон Кикиш, защото имената не помнех. Уверено, без да поглеждам картата, свих надясно от хижа Есперанто и с бодра крачка поех в посока обратна на моята цел – хижа Камен дел.
Срещнах други туристи и усмихната ги поздравих. Мислех си, и аз моля ви се съм днес истински турист, дето ходи сам и сам намира пътеките. Хахаха.
Някакво шесто чувство обаче ме накара по някое време да проверя на картата все пак да не би пък нещо да съм сбъркала следата. Та дааа, ами сбъркана е следата. Хванал съм противоположната посока, защото хижа Есперанто не е заслон Кикиш. Хайде на обратно. Междувременно насреща идваха още двама планинари, които видях по-рано на Боянския водопад. Явно се бяха качили от друга пътека. За по-сигурно и тях питах „Нали натам беше Камен дел, че аз съм малко объркана с посоките?“. „Натам е да.“
С още по-енергично темпо поех обратно.
На хижа Камен дел срещнах младежа и девойката, които още долу в ниското питах за лесната пътека до Водопада. Момичето също ме разпозна и попита, „Намери ли пътя“. „Намерих, благодаря, просто преди все не можех да разпозная началото на пътеката за лесното и за трудното качване.“ Признах си аз. А от съседната маса един по-възрастен човек дочул нещо за лоша ориентация подвикна: „Къде си се загубила?“ „Никъде“ отвърнах, че не ми се обясняваше, но вътрешно си казах, абе аз навсякъде се губя.
Към Боянското езеро
На слизане от хижа Камен дел си избрах пътеката, която може да стигне до Боянското езеро.
Имах желание да не ходя до него, а да хвана следата директно за квартал Бояна.
Тази пътека надолу е ту тясна, ту широка, на места беше много подгизнала, на места направо си беше поточе, но много ми хареса. Чувствах се много спокойна. Маркировка нямаше, но пътеката беше ясна. На две или три места се появиха табели.
Без повече обърквания стигнах до зелената маркировка на водопадната пътека, по която вече бяха се качвала днес.
Серпентина след серпентина и накрая слязох.
Изводи. Какво се случва, когато се разхождаш сама на Витоша?
Опитваш да следиш пътя.
Осъзнаваш, че умът ти всъщност е много шумен.
Ставаш по-общителен, когато срещаш други хора.
Учиш се да разчиташ на себе си.
Правиш много селфита.
Обаждаш се на ключовите места, за да успокоиш близкия човек, че не си се загубила безвъзвратно или да го питаш от тук ли да мина. Хахаха.
Албум от днешната разходка на Витоша
Маршрути на Витоша
“Разходка на Витоша в неделя – мисия възможна – до хижа “Кумата”
“Боянски водопад – горски оазис на една ръка разстояние от града”
“Неделна навалица по Панорамната пътеката от Бистрица до Железница – Алея “Галунка””
“Петъчно до Черни връх – впечатления”
“От Момина скала до хижа Камен дел”
“Моята разходка на Еньовден – вълшебствата на природата”
