Към Черни връх през слънчев юлски четвъртък

Към Черни връх решихме да отидем. Напоследък все кръгови са ни маршрутите. Интересно е да минеш по един път на отиване, а по друг на връщане.

Маршрут към Черни връх от хижа Кумата

За вчерашния юлски четвъртък маршрутът ни беше:

Златните мостове – хижа Кумата – Черни връх – Платото – Златните мостове

Пътят е маркиран. Пътеките са ясни макар на места растителността доста да е избуяла, а на други да има паднали дървета.

Освен това е познат, не крие никакъв приключенски смисъл: “Ще се ориентираме ли лесно или не?”.

Пък и честно казано пътеките трудно се крият (не че е невъзможно някоя да се престори, че я няма 😉 ), откакто гледаме тези GPS карти, които сложихме на телефоните:

приложението за телефони – Windy Maps и
картата map.bgmountains.org, която Влади инсталира някак през приложението OruxMaps).

Времетраене на прехода

Погледнах в сайта на Парк Витоша, там е посочено ориентировъчно време – от Златните мостове до хижа Кумата 50 мин, после оттам до Черни връх 2:00ч.

Много се изненадах, че при двата участъка нашето време съвпадна съвсем точно с посоченото.

На Върха стояхме 35 мин.

Оттам слязохме по малко по-обиколен маршрут (към 3 часа и 15 минути) през Платото (много ми е любимо) и надолу към Златните мостове.

Фоторазказ за обиколната разходка до Черни връх

В 9 без 5 тръгнахме от паркинга на Златни мостове, където бяхме спрели колата.

После се забавихме на чешмата за разклона на двата пътя – този към хижа Кумата и другия към хижа Еделвайс. Чешмата едвам църцореше и пълненето на шишето трая цяла вечност.

Потеглихме нагоре покрай каменната река за малко и после вдясно от нея. Пътека не се шегува, като ще е нагоре, нагоре е, да се разбира запъхтя ме още рано рано.

Тези първи няколкостотин метра ми се видяха мъка, а Черни връх така далеч.

Хижа Кумата

Хижата си има котки. Рижата на снимката дойде при нас да се подмазва, но като ѝ предложих залче мекица (това си носех) подуши и подмина. Тези котки не ядат мекици. 🙂

Маркировката към Черни връх

След хижа Кумата започва зимната маркировка – колчетата, продължава и лятната – синя на цвят. На места се движат заедно, на други се разделят.

Излязохме от гората и вече сме на открито.

Имаше кратък участък с наредени каменни блокове като алея в парка. Защо ли са били поставени там?

Продължихме нагоре. Пътеката, известно време си беше почти равна, после взе да се катери нагоре към билото.

Цветя, гледки, красоти

Вървиш и се дивиш колко красота, колко красота…ама на живо да се види, на снимки не е същото.

Лицето на табелата

Следвахме синята маркировка, по някое време тя ни изведе на общата дето водят и колчетата. Но кога и защо колчетата са се завъртели с гръб към пътеката не знам. С гръб означава, че от пътеката не може да видиш номера, трябва да навлезеш в клека до пътеката и оттам да погледнеш. Ама в клека, кой ги знай може да си почиват някои змийки. Вървяхме си така покрай колчетата обърнати с гръб.
По някое време вече много ми се прииска да видя не стигнахме ли до към средата. Извих жирафски врат в балеринска поза на един крак да надникна кой е номера на колчето. Беше 108. 😉

Черни връх

Много го харесвам този мечо, но за първи път забелязах, че той е леко намръщен. Винаги се снимам до този страж на входа на заслона.

Цветя, гледки. красоти от върха

Ей там долу, ако се загледате ще видите малки фигурки на хора и пътека. В началото пътят е споделен после се разделят двата маршрута: към Железница единият и към Европейския пешеходен път Е4 другият.

Позирам с топлото яке, чакам с нетърпение да го пробвам и по други върхове.

Спускане към платото

От Черни връх към Платото. На мен този маршрут ми е познатият. По него все съм се качвала и слизала досега. С минаването по пътеката през камънака и мочурливата почва на места, близо до върха. В далечината едва се вижда София, защото пак има димна завеса, а аз нямам филтри за обектива. 🙂

Пътят след по-стръмното спускане от върха, е широк чакълест, с леко спускане чак до Платото.

Обикновено минаваме покрай Платото, Голи връх и Алеко, където сме спрели колата. Този път крайната ни цел беше друга – Златните мостова. За да стигнем там, трябваше да прекосим Платото.

Като се обърнахме назад да погледнем откъде идваме, видяхме облаците, които обръщаха върха и предвещаваха дъжд.

Местност Три кладенци, позната повече като Платото

Много ми е любимо това просторно равно място, с панорамни гледки, с безброй видове цветя и храсти, със симпатичните мостчета, които минава над мочурливите участъци.

Голям пек настана, добре че влизаме в гората

Слънцето напичаше жежко. Вече беше станало към 14:30ч. Добре че пътеката влезна под хубавата сянка на дърветата в гората.

Докато стигнем Златните мостове пътека се променяше многократно. Веднъж камениста, друг път покрита с мека килим от бодлички, понякога широка, понякога тясна се вие всред храсталаци.

А ей там вляво от пътеката има чудна чешма с чиста и студена планинска вода. До чешмата има заслон.

Тъжната хижа Бор

После пътеката минава покрай едно внушително здание – изоставената хижа Бор. Стана ми много тъжно като гледах тази сграда. Построена е 1943г. От 2011г (може и по-рано) хижата не работи.