Следвам темите на едно фотографско упражнение от групата във фейсбук “52frames”. Темите са описани и на страница в техния официален сайт https://52frames.com/albums.
Седмица 1 е автопортет или селфи. 😉 – Week 01: Self-Portrait.
Към задачата имаше пояснение, че “Environmental Self Portrait” ще получат допълнително точки. Аз за точки не се боря, но това определение – “Автопортрет в околния свят” ме заинтригува. Представих си, че то цели да разкрие по-точно, кой е човекът на снимката.
Замислих се какво искам да покажа в своя автопортет. Исках да покажа, борбата ми с парадокса на рамката. Започнах да щракам.
После като разглеждах отделните кадри се родиха и думите за есето “Аз и рамката”.
Технически аспекти на снимането
Снимах с Canon EOS 760D, твърд обектив 50мм. Със статив и забавено щракване на спусъка.
Стойката до мен ми помагаше да разбера къде да седна, за да съм в полето на ясния фокус.
Разполагах с ограничено пространство, защото стаята, в която снимах е тясна, а заради светлината не беше подходящо да сложа статива където и да е. Опитах, неуспешно, да държа и рамката и отражателя, за да смекча с него сенките. Като не се получи си казах, че и без това темата е драматична, може и сенките да оставя такива. 🙂
Есе на тема “Аз и рамката”
Рамката – пространство на граници, ред и сигурност
Все съм опитвала, без дълго да си давам сметка за това, да поставям света в рамка. Да подреждам своите преживявания, ситуациите в ежедневието, абстрактното, неочакваното в логични принципи и смислен порядък. Хаосът извън рамката ме е плашел, защото той те изправя пред несигурност. Затова съм се вкопчвала в рамката на своите представи за света с измамна увереност, че съм разбрала как се движат механизмите в това колело наречено живот.
В определен етап на своя житейски път си дадох сметка, че представите ми са ограничени и ми се прииска да напусна рамката, да изляза от нея. Всичко, което се случи, обаче е че продължих да заменям една рамка с друга.
Тъкмо изоставях някоя утвърдена концепция, която ме обуславяше и без да разбера кога се сдобивах с друга. Дори, когато oсъзнаеш, че рамката е излишна, това също е поредната рамка, защото почти всичко в този свят е “понякога”.
За да можеш да се откопчиш от обусловеното пространство на закостенялост, е нужна гъвкавост. Да се научиш да променяш посоката според обстоятелствата на живота, но пак да останеш верен на себе си. Това себе си, което изразяваме в света обаче също е с нетрайна природа. Ще рече днес си такъв, утре си друг.
Принципен човек
Не веднъж съм споделяла гордо, че изключително много държа на принципите си. Аз съм принципен човек и не си потъпквам принципите при никакви ситуации. Тази рамка все още слагам като колие на врата си. Но тази толкова безмилостна, нетърпяща възражения принципност не е ли трагикомична арогантност? А какво тогава да станеш безпринципен ли?
Ах, колко мъдрост е нужна, за да намериш средния път и да спреш да се лашкаш в крайностите на “вярно-погрешно”.
Цялата придобита теория за света и неговата подредба при мен е интелектуална залъгалка на този етап. Преживяването липсва, затова теорията е всъщност рамка. Но пътят на живота е да проверяваме теорията в дребните и по-грандиозните ситуации, на които се натъкваме. Тогава рамката пада.
Дао
Поредната рамка, която приех е концепцията на дао, че пътят е да прегърнеш противоречията и да се отпуснеш в тях. Да се отпуснеш в неизвестността. Да престанеш да се вкопчваш, но да течеш. Толкова красиво и освобождаващо ми звучи….
Някога, може би някога съзнанието ще се пробуди и тази будна сила ще строши всички рамки и ще се науча да бъда като реката във философията на Дао.
Извън рамката желанието, да бъдеш различен
Парадоксът на рамката в моя живот, е че хем винаги съм си създавала такава, хем рамката като очаквания на околния свят ме е отблъсквала. Наложените от културата, обществото, семейството изисквания да бъдеш изваян под определен калъп, да приличаш на всички други ми се е струвала задушаваща. Да живееш в рамката, която другите ти избират, понякога ме е натъжавало, друг път озадачавало, а дори и ядосвало.
Това нежелание да съответствам на тези изкуствени рамки се е превърнало в моя рамка на закостенялост и инат.
До ден днешен в стремежа си да не влизам в рамките-калъпи, реагирам остро (понякога външно, понякога вътрешно). Хора, които не са ми авторитети опитват да ми казват какво, как и кога, а аз наопаки.
Действам напук, не обичам да ми казват какво да правя, аз сама си решавам… А е имало ситуации, в които казаното от “не-авторитетите” е имало разумна логика.
Днес съм си поставила за цел да чувам. Дори, когато реагирам с остро “няма пък”, да чувам какво ми се казва.
Влади много пъти ме съветва, “не затваряй напълно вратите”. Остави си пространство да промениш мнението си. Преди много затръшвах вратите в момент на силна емоция. Понякога после съм съжалявала. Затова когато успея, днес броя да пет преди да отхвърля, това което ми прилича на наложена отвън и нетърсена рамка. 🙂
Така чрез отношението ми с рамката опитах да нарисувам свой автопортет.
Благодаря, че дочетохте. 😉
