Живей за днес, не отлагай! Отлагането пътува в колесница, теглена от оправдания

Живей днес…

Сънувах сън

Тази нощ сънувах приятелка, която вече не е сред нас. Сънувах както я помня – слънчева, красива и добронамерена. Мине, не мине време и се сещам за нея. Понякога с носталгия, понякога със съжаление. С нея не можах да се видя в края на пътя ѝ, защото отказах една най-обикновена покана. Казах си, има време, следващия път ще се видим. Времето изтече през пръстите и така си останахме без среща.

Четох преди време в една книга, че когато сънуваш човек, който вече е напуснал земния живот, това е осъществяване на контакт с по-финия свят. Малко претенциозно звучи. Дали това е така не е съвсем ясно, поне за мен. В същата книга се казваше, че за жалост, дори и душите на тези хора да изпращат послания, ние заради вътрешния шум на ума, не можем да ги разчетем.

Сутринта след този много ясен сън, продължих да размишлявам: какво бях чула като думи, какво бях видяла като контекст. Не можах нищо да измисля.

Другите знаци

По-късно през деня видях снимка на друг човек, който също го няма вече и който си замина напълно неочаквано. При такива съвпадения ставам внимателна. Следя зорко за други знаци, за да разбера какъв е смисълът.

Третият знак дойде вечерта, в главата на една книга, за която по-рано разказвах на други хора. Книгата е “Четирите споразумения” на Дон Мигел Руис, а главата: “Посвещаваме на мъртвите: Да прегърнем ангела на смъртта”.

Пъзелът за мен се подреди. Откъде знам, че това е трябвало да разбера? Не знам, може и да не е това. Човек винаги може и да си измисля, но ако измисленото има градивно послание пак е добре.

Прелитаща мисъл-прозрение

Вечерта на заспиване, като си легнах, една мисъл премина бързо през моето съзнание – нечакана и мигновена.

Мисълта доведе след себе си въпроси:

  • Защо таим раздразнение, обида, недоволство за дреболии, ако някой ни е скъп?
  • Защо губим време в опити да се налагаме, да се сражаваме за илюзиите на егото?
  • Колко дълго продължава нашият път или пътят на най-скъпите ни, не знаем?

Затова отлагането е глупост. Кажи днес което идва от сърцето – красивото е в него. Направи сега това, което те вълнува. Бъди сега там, където искаш да си. Живей днес, така сякаш са последните ти дни.

Живей с увереност че можеш повдигаш планини и започни с повдигане на малките камъчета

Отлагането пътува в колесница, теглена от оправдания: нямам пари, нямам време, нямам сила…Истината е, че единственото, което липсва е решителност. Всеки човек има способността да повдигне планини, ако поиска! Няма да е лесно да повдигнем планина днес, защото цял живот са ни учили, че това е невъзможно, а ние учим други хора на същото.

Днес може да започнем с дребни камъчета, вместо планини. 🙂

Защото всеки ден може да е последния ден живей

  • Живей всеки ден, сякаш може да е последния ден.
  • Не тръгвай сърдит от вкъщи, прегърни любимите хора.
  • Ако скаран приключиш разговор по телефона с някой, на когото държиш, обади се след секунди и потушете огъня.
  • Ако си сгрешил, извини се, не чакай да мине година.
  • Полека-лека отлагането ще започне да губи силата си над живота ни и ще започнем наистина да живеем!

Още статии:

Мечтите и оправданията

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.