В началото на годината разказвах за своя нов проект – “минимализъм и разчистване“.
В направление “разчистване” са останали две-три неща, които от мързел още не съм снимала, за да пусна в сайтове за продаване или в крайна сметка подаряване. От нещата, с които се освободих съжалявам само за едни маратонки, малко скъсани отстрани, с които можех да карам колело през горещите летни дни. В момента нямам други затворени, но проветриви обувки. За друго обаче не съм се сетила изобщо да ми липсва.
В контекста “минимализъм” преживявам все още близки срещи с хищните лапи на пазара.
Пазарът и рекламите
Среща първа – разходки из мола
Разхождам се из мол. Защо се разхождам в мол, няма ли паркове за мене? По навик, “да разгледам само”. Докато “гледам само” осъзнавам ума. Той трескаво премята предмети от рафтовете – “виж това, толкова е хубаво, може да го използваш за еди какво си.” Вярно нямам точно такова, но имам друго, което служи по подобен начин. Ето конкретен пример – виждам чайници, в момента нямам нито кана, нито чайник, а обичам да си правя чай. Имам обаче касерола, която общо взето използвам със същото предназначение.
Втора среща – търся си клин
Търся си клин за сезона пролет-лято. Ще слагам този клин върху колооездачния. Дълъг клин. Търся да е стегнат и от бързо-съхнеща материя. Хубаво, ама аз имам вкъщи два дълги клина. Вярно единият ми е малко по-широк и леко се смъква, но мога да го стегна отгоре. Другият е екстра. А имам и два чифта подходящи къси панталони, и удобен анцуг. Тоест изобщо нямам нужда от още един клин. Но от дълбините се проявява някакво странно чувство на “искам, искам…”. Две седмици през няколко дни влизах в магазини водена от това “искам” и разглеждах клинове. Умело избягвах покупка като им намирах кусури, докато заявя най-накрая пред себе си, че всъщност нямам нужда от тази дреха. Имам достатъчно други и подобни.
Но се питам откъде идва това “искам”, дали е лакомия, алчност, модел, навик, скука, запълване на някаква празнота или друго проявление? Чувала съм и съм усетила, че е вярно – човек винаги, нескончаемо иска ту едно, ту друго. Желанията нямат край. Друг въпрос е и дали да се предаваме на всяко от тях.
Безобидни реклами – среща три
“Не е “отлична сделка” ако не ти трябва.”
от стената на фейбук групата no sidebar.
Вече знам че не ми трябва клин. Скролвам си безметежно из фейса и фейсът услужливо ми пуска реклама на чудни пъстри клинове подходящи за спорт. Фейсът знае всичко за нашите желания. 😄😄
“Брей колко са хубави и цената разумна” коментирам вътрешно каталога с намалени и качествени продукти. Запазвам линка за втори преглед. Като излязох от мрежата и се дистанцирах от облъчването на рекламата се отрезвих. Изтрих линка от запазени. Мислех си, че рекламите на мен не ми действат. Човек трябва да е нащрек ежеминутно.
Стратегия за поддържане на минимализъм
За да се освободя от напрегнатата битка “искам, ама не ми трябва” предприемам две действия:
☯️ Спирам да се “разхождам” в моловете.
☯️ Създавам списък с неща, които знам че ми трябват. Със списък съм забелязала, че е по-лесно да се пазарува и в хранителните магазини;
☯️ Давам на рекламите “hide” (скрий) под претекст “repetitive” (повтаряема).
Кутиите на Мари Кондо
Все още старателно прибирам нещата по определените им вече места и за голяма изненада все още с кеф сгъвам нещата по стила Мари Кондо. Ако трябва да съм съвсем честна, в летния ми гардероб все още има няколко неща, които не стигам да облека, но то и лятото още го няма. Колко малко всъщност му е нужно на човек.
