Приказка за нещата, които гледаме и които виждаме – Феята на кокичето
“Въпросът не е към какво гледаме, а какво виждаме.” Хенри Дейвид Торо
Денят започнал да се прозява и бавно се отправил към планината на запад да си почине. От изток се появила неговата сестра нощта, облечена с пижама на звезди. Едно дете завито с пухкава завивка, зачакало да чуе нова приказка за лека нощ.
Разказвачът започнал:
„Много отдавна, в далечни времена хората общували не само по между си, но и с всички други същества. Те разговаряли с животните, с горските духчета – пазители на дърветата, с цветните феи, които събуждали и приспивали цветята, с непокорните потоци, които се спускали от високите планини, с неподвижните скали, с бързия вятър, със златистия пясък на пустинята.
Минало време,
никой не знае кога, хората забравили как се общува с другите същества. Човекът започнал да смята феите и духчетата за измислени, за въображаеми герои, които обитават само приказките и легендите, но това е друга история“ въздъхнал разказвачът.
Научи се да слушаш внимателно!
„Ти, мило дете, трябва да се научиш да слушаш внимателно цветята, дърветата, животните, насекомите, планините, реките, природните стихии, защото много може да се научи от тях“- продължил след миг той.
Приказка за феята
“Тази вечер ще ти разкажа приказка за феята на едно кокиче.
Една малка луковичка, след като дълго спала в топлата земя, усетила, че е време да се събуди. Сякаш, някой я викал с нежен глас. Протегнала се луковичката, както правим ние, когато се събуждаме от сън и си проправила път към повърхността на земята. След още един ден надникнала да види слънцето, превърнала се в кокиче. Когато меките слънчеви лъчи, докоснали снежно бялата чашка на кокичето, се появила и феята на малкото цвете. Нежна и красива като самото цвете!
Пролет
Като видяло феята, едно врабче кацнало наблизо и питало;
– Иде ли вече? – врабчето питало, за тази която разлиства дърветата, учи птиците на нови песни, дава сила на планинските потоци и вика южните ветрове. Врабчето очаквало пристигането на пролетта.
– Още е рано! – казала феята – Но аз дойдох да подготвя сърцата ви за нейното идване.
Докато врабчето и феята разговаряли до тях се доближило едно момиче, което умеело да слуша внимателно. То дало няколко трохи на рошавия врабец и се обърнало към феята:
С феята на кокичето дълго си говорили…
– Толкова си красива, пълна със слънце и добри вести за пролетта. Мога ли да те заведа в къщи? Моята добра баба е болна, но като те види и поговори с теб много ще се зарадва и може да оздравее – феята отговорила:
– Ще бъда щастлива да дойда с теб, но изчакай още ден, да се събудят кокичетата на моите сестри, за да има кой да си говори с врабчето и кой да прикани минзухарите също да започнат да се протягат.
Момичето се усмихнало и благодарило. Върнало се на другия ден. С разрешение на феята, откъснало нежното стъбълце на кокичето. В чашката на цветето, седяла малката красива фея. Като пристигнали в дома на бабата, момичето потопило цветето във вода и го занесло в стаята на добрата старица.
Бабата погледнала първо цветето, после видяла феята и наистина се зарадвала. Бабата и феята на кокичето дълго си говорили за много изминали зими и пролети. Докато приказвали старата жена усетила, как сърцето ѝ се изпълнило с топлина. Почувствала се по-добре! Благодарила на феята, че е приела да дойде.
Кокичето не увехнало чак до лятото, защото феята оставила на бабата и момичето един вълшебен елексир. Всеки ден или старата жена, или внучката капвали по една капка от елексира в чашката с кокичето и то оставало свежо и красиво. В края на пролетта, по заръка на феята отнесли кокичето в градината и го оставили там, да продължи естествения си път в кръговрата на природата.
А те са тук и говорят…
Днес все още хората понякога носят цветя на болния, но ако ги попиташ, “Защо?”, ще ти кажат, че така е любезно и никой няма да спомене за феята на цветето, защото и те самите не знаят за нея. Хората вече не приказват с феите, не слушат внимателно и не ги чуват. Така нашите отрязани цветя остават без вълшебен елексир и увяхват само след няколко дни.
Както феята тук и духчетата, и потоците и вятърът, и пясъкът, и скалите – говорят, но ние не чуваме. Те могат да ни разкажат толкова много” – въздъхнал отново разказвачът и като погледнал детето видял, че то е заспало.
Ако ви хареса тази приказка, може да намерите още тук: https://mypalette.info/category/приказки/
