„Горкичките! Аз им дадох сигнал «път свободен за небето». Ако ме бяха разбрали, сега всички щяха да знаят да летят. Но може би не им достига смелост“
“Синият светофар” Джани Родари
Неделя. Завита съм с юрган. Навън небето е сиво. Сива неделна тишина покрива света. Отлично време да се почувстваш тъжен или да се отпуснеш дълбоко и да стигнеш до някое прозрение.
През годините съм избирала по-често първото. Напоследък избирам да търся другото.
След сутрешната практика с доктор Джо си мисля за ограничаващите вярвания.
Лесно разпознаваме очевидните – „Няма да се справя“, „Няма да се получи“, „Не ставам за тази работа“…
Другите ни вярвания
Другите ни вярвания, които ни спират обаче са прикрити и е възможно да ги пропуснем.
Например, „Аз съм силен човек.“. Какво ограничаващо има в това вярване?
Ето какво, изпадаме в ситуации, в които отказваме да потърсим помощ и сътрудничество от другите. Казваме „Аз съм силен“ и със стискане на зъби и жили изпънати от усилие настояваме, „Трябва да се справя сам, силният човек разчита на себе си.“
Понякога да си слаб (не винаги, защото иначе също ще стане ограничение), понякога да протегнеш ръка, да поискаш помощ е опит, който отприщва поток на взаимност, загриженост и топлина, които потичат към теб. Светът е пълен и с тези неща.
Кога да си слаб и кога да си силен е въпрос на адекватна реакция към отделната ситуация.
Всеки път, когато ситуацията налага промяна, но ние не си позволим да бъдем различни от своето утвърдено аз („аз съм това“), означава че сме се свили в черупката на неподвижна ограничена и ограничаваща представа за себе си.
Необременени
Пиша и слушам релаксираща музика – хармония между човешка музикална композиция и запис на поточе. Поточето клокочи успокоително. Звукът му ми напомня за качества като невинност, доверие и необремененост.
Можем ли така да течем през живота, необременени? Без постоянното изискване към себе си да бъдем тези, които вярваме че сме? Без постоянно да казваме на себе си, трябва?
Трябва е костелива дума. Трудно е да я разчупиш и да се отпуснеш.
В книгата си с техники от когнитивната психология, Дейвид Бърнс посещава цяла глава на трябва. Описва колко осакатяващо вътрешния мир е влиянието на тази дума и как да се справим с нея.
А без трябва каква има? Има поле без граници. Някои хора се страхуват от тесни пространства, а плашат ли се хората от широките необятни пространства?
Небето е за нас
В живота създаваме за себе си тесни пространства. Слагаме си ограничения, защото като в притчата за орела отгледан от кокошки и ние подобно на него вярваме, че сме кокошка.
Дори не можем да допуснем, че небето е за нас, а то е за нас! Ние сме орли и ни е дадено да летим и да сме свободни в безкрая.
Небето…обичам много и онази приказка на Джани Родари, за синия светофар. В нея един светофар дава синя светлина на хората – „път свободен към небето“. Но понеже хората знаят само зелено и червено, никога не допускат, че в синьото има смисъл.
