Връх Синаница, идвам! Мечка страх, мен не страх, ама малко ме е страх.
Страх ме е от пропасти, страх ме е, че мога да падна и да се търколя надолу.
Този страх преживях за първи път в Стара планина, когато преминавахме ръба от връх Голям Купен към заслон Ботев.
Преди две години, този страх отново се надигна в мен като буря, като паническа атака, когато тръгнахме по Пиринската пътека от Момин връх към връх Синаница.
Гледам в далечината фигурки на хора забучени като кърфички на върха на тази каменна пирамида Синаница и се чудя, не ги ли е било страх да се покатерят там и защо им е изобщо да се катерят на тези опасни места. „Търсят си белята“ казва разумният народ. Разумът обаче не знае всичко.
Преди две години позволих на страха да надделее и обърнах гръб на Синаница. За успокоение си казах, може би някога ще го кача.
Удобната раница или неудобната раница?
Мина време. С приятелка, която е и ТЕС терапевт работихме върху този мой страх. После съм вървяла по няколко страшни за мен пътеки, но не съм изпадала в паника.
Синаница по ред причини в този период все още не беше на дневен ред.
Този уикенд Влади предложи – Пирин и връх Синаница, и щяхме да преспим на палатка на свободния къмпинг Бъндерица или с покъщнината на гръб до Рибните езера и да нощуваме до едноименната хижата.
Раницата, в която мога да побера спален чувал, шалте, дрехи и храна ми е много неудобна. Струваше ми се, че ще съм ядосана да я нося по върховете над Рибните езера.
Удобната ми нова раница събира багаж за еднодневен маршрут, тоест връх Синаница.
Приех хвърлената ръкавица и се реших за Синаница.
Два дни преди пътуването, сама си правих ТЕС, за намаляване на тревожността от предстоящото предизвикателство.
За много хора Синаница и нищо работа, ми те кончето в Пирин минават. За тях вероятно би било непонятно какво толкова ме е уплашило. Хората се плашим от различни неща.
Пирине, моля те…
Дойде заветния ден.
Изпях една мантра и в себе си се помолих на Пирин, „Пирине моля те качи ме на твоята Синаница. Пренеси ме мен една мравчица по твоите вълнисти възвишения до тази точка символ на готовността ми да вървя въпреки страховете си.“
Пирин за мен беше жива сила, великан, който ме чуваше и подпираше да не падна.
Стигнахме Синанишката порта неусетно. Починахме малко и поехме по пътеката към върха. След Момин връх пътеката става предизвикателна. Там е работата, че по нея върви народ стари, млади и никой не изглежда особено уплашен. На мен краката не ми треперят този път, но знам че се страхувам, защото говоря на Влади троснато. Когато се разтревожа, ставам малко гневлива. Помолих го да ме остави да извървя пътя в тишина.
Вървях и дишах, дишах дълбоко и ритмично, и мерех всяка своя крачка.
Срещу нас слизаха хора вече достигнали върха. От всичкия народ две бяха по сами момичета. Не ги ли е страх, чудех се и ги гледах сякаш покрай мен минават живи Амазонки.
Връх Синаница и един вътрешен връх
Винаги съм се възхищавала на смелостта. В този ден се възхитих и на себе си, защото ако нямаш страх, струва ми се е малко по-лесно. Да решиш да преодолееш вътрешния глас, който те увещава да се откажеш обаче също е постижение.
Качихме се на върха. Ликувах. Това не беше само външен връх, но и вътрешен, който бях изкачила в себе си.
„Благодаря ти Пирине, че ме пренесе по твоята каменна снага, мен малката уплашена мравчица.“ плачех усмихната, а сърцето ми преливаше от умиление.
Гледките от върха бяха внушителни. Затова ли хората катерят такива върхове или си имат и други причини?
Компания изпратена от Вселената
На слизане към двама ни с Влади се присъедини жена на 48г, с дъщеря си и нейния приятел. Тримата бяха качили Синаница по един страшен отвес -улей от хижа Синаница нагоре. По-безопасно им се видя да слязат през нашия маршрут. Жената беше бъбрива, но с приятна енергия. Нейното бъбрене ми действаше успокояващо. В присъствието на тази непланирана компания разпознавах намесата на Вселената. Сякаш тези трима непознати ми бяха изпратени, за да слизам по-леко.
Не се страхувах по пътеката надолу. Смеех се и слушах приказването на жената. Благодарях за тяхната компания.
Какво остана от страха? Част от него остана. Това разбрах на следващия ден, когато слизахме от връх Вихрен по пътеката към Казаните и хижа Бъндерица.
За това преодоляване ще разкажа друг път.
Истината, която аз откривам за себе си е, че този тип преодолявания не са еднократни. Не знам дали някога ще стана по-смела, но знам, че всеки път когато се реша да действам въпреки страха, се доближавам до нещо, което е по-голямо от мен.
Свързани статии
Страхът, срамът и преодоляването – защо реших да разкажа за Синаница
Пирин – от хижа Вихрен, покрай Синанишка порта до Момин връх
