В стаята, която ремонтирам вече я няма старата секция. Няма го стария килим, който се оказва, че ми бил набор. Представяте ли си, че човек може да е развил емоционално привързаност към един килим? Аз не си представях, а то се оказа така, но бързо разбрах защо.
При разделянето с килима реших да пробвам техниката на Мари Кондо, да благодариш на дадена вещ, че ти е служила в живота. Като казах благодаря на килима и взех да плача неутешимо.
Защо плачех, това беше само килим при това доста износен.
Защото килимът беше станал аспект на моята собствена идентификация с нещо.
Не че вярвам че съм килим, хахаха, просто той е като копче, което задейства потока от вярвания, коя съм аз, когато съм у дома. Този килим винаги е бил в дома ми.
Няма го и матрака, на повдигащото легло. Матракът беше много удобен. Оказа се че и с него някак се бях сприятелила.
Одушевяваме неодушевените предмети от деца. Като видим дете, което говорим на своята играчка, снизходително погалваме по главата малчугана. Когато пораснем ние не губим тази склонност да общуваме с неживите вещи край нас.
Сигурно ще се сетите за случай, когато сте казвали по някоя дума на компютъра на телефона или на друга вещ, с която си служите. Тази вещ няма да отвърне, слава богу, хаха, но ние пренасяме в нея част от своите емоции.
Давам си сметка, че някои предмети са поели повече от моите емоции и съответно са се превърнали в разширена форма на моето аз.
Разчиствам предмети и идентификации, разравям забравени и неосъзнати емоции и вярвания за себе си.
Още мисли по време на същия ремонт:
