Тръгнах в слънчев октомврийски петък към Черни връх.
Когато съм сама, пътувам с градски транспорт, не умея да шофирам. В 9:08ч се качих на автобус 66, който отива до хотел „Морени“. Това е последната спирка и тя е на кратко пешеходно разстояние (8-10 минути) от хижа „Алеко“.
Автобусът стигна до тази спирка за 40 минути. Като навлезе в самия Парк „Витоша“ се движеше по павираното шосе сред красивата есенна гора.
В рейса имаше малко пътници.
От хижа Алеко тръгнах в 10:05ч по прекия път нагоре по пистата. Там пътеката е стръмна, но в случая я избрах, защото е открита и вече я напичаше топло слънчице. Освен това за няма време се разкриват разкошни гледки.
С няколко спирания за преобличане в търсене на идеалното за климатичните условия облекло, с паузи за снимки тук и там, и усилено опитване да не се надбягвам със себе си до Черни връх стигнах в 11:33ч. Тоест взела съм разстоянието за 1 час и половина.
Половин час почивах на върха. В 12:05 поех надолу към Железница. До спортната база “Проф. Иван Стайков” се спуснах за 1 час и 40 минути. Пак с кратки спирки за снимки.
В 13:50ч минути, заслизах към от спортната база към Железница. Наклонът надолу не е безумно стръмен, но е дълъг и това го прави уморителен. До площада в Желензница слязох за 1 час и 40 минути.
Предимства и недостатъци на кръга в двете посоки:
Железница – Черни връх – Алеко
- По-лесно за коленете е да се изкачваш нагоре по дългия път до върха. Слизането от Алеко е по-кратко и по-малко товари краката, а има и вариант за съвсем яваш-яваш слизане по обиколния път, вместо през пистата.
- По-малко са туристите, които се качват от тук, дори в неделен ден
- Началото на маршрута е в гората и сутрин е по-усойно и хладно.
Алеко – Черни връх – Железница
- По-рано се разкриват величествени гледки. Ако е денят е студен, слънчицето топли приятелски на откритото било.
- В делничен ден и тук няма много туристи.
- При слизането към спортната база и надолу към Железница също се наслаждаваш на супер гледки.
- Слизането е дълго и товари повече коленете.
От Железница се върнах до спирката на метрото при мол “Парадайс” с автобус 98. Времето за стигане с този градски рейс беше 45 минути.
Този преход беше за мен своеобразно търсене на вътрешния център. Време за почивка. За необходимостта от подобни почивки разказах в част първа: Колко тежи чаша с вода, петъчно търсене на вътрешния център (част 1) – пролог
Останалите части на този разказ може да намерите тук:
- Колко тежи чаша с вода, петъчно търсене на вътрешния център, част 1 – пролог
- Част 3 – пълна чанта с комфорт
- Част 4 – есента
