Така се случи, че този уикенд се оказах сама вкъщи. Влади не беше у дома. Обичайно все с него си пътуваме. Ама като го няма какво, да си стоя апартамента ли, в този хубав летен ден? Имам си домакинска работа, ама и утре може да се свърши тя.
Шепотът на Вселената или моя прочит по темата
Опитах да си организирам ходене до морето, да се срещна с едни приятелки там, но ударих на камък в това дело. Пробвах втори план, да отида уикенда с друга приятелка на нейното село, но и там възникнаха пречки.
Ок, казах си, разбирам намека. Естествено разбрах го както си искам. Хаха, кой може да каже какво именно ни нашепва Вселената. Реших си, че този уикенд е идеална възможност за дълбока почивка (да останеш насаме със себе си) и за предизвикателство (да опиташ нещо, което обичайно не правиш).
Затова не поканих никого на тази разходка.
Измислих си амбициозен (за моите възможности де, други бягат подобно трасе за няма време), но реалистичен преход. Кръгов маршрут от Железница, през Черни връх към Алеко и слизане.
Не умея да шофирам, затова се възползвах от градския транспорт.
Получи се едно много красиво съботно планинарстване с моменти на всякакви прозрения.
Как стигнах до Железница
Има ли желание, има начин. В ранни зори (6:20ч) хванах метрото от Овча Купел. На НДК се прехвърлих на другата линия, която отива до Мол Парадайз. Там има спирка на автобус 98, който стига до кметството в Железница.
Предния ден погледнах разписанието на всички превози, за да си ги натаманя и се получи екстра. В интерес на истината всички се движеха точно в посоченото в интернет време.
В 7:43ч слязох на последната спирка при кметството на Железница, там автобусът върти.
Как стигнах до Черни връх сама
Предистория
Бях се настроила, да упражнявам доверие в подкрепящата намеса на Вселената. Пак чета една книга дето разправя за тези неща. Това значеше да се отпусна и да опитвам да следвам естествения поток на случващото се.
Три ситуации при този преход ме накараха да разпозная или да си представя тази благоразположеност на Космоса към мен. 😉
“А сега накъде?”
Маршрутът от Железница до Черни връх е маркиран добре и го има отбелязан на картата на телефона. Единствения път, в който опитах да се ориентирам по картата беше в паркчето на Железница. Не ми се получи съвсем ориентирането. Умът ми не пренася лесно онова, което е нарисувано на картата към това, което виждам на яве.
Точно в този момент на чудене „а сега накъде“, в парка един мъж разхождаше кучето си. Реших да помоля за насока. Не ме е срам да питам за нещата, които не знам.
Нищо че на външен вид го докарвам малко като планинар, всъщност не съм. „Извинете, в коя точно посока е пътеката за Черни връх, че картата на телефона нещо ме върти?“ Пък то е ясно, не ме върти картата аз се въртя, защото не мога да я прочета като хората. Хахаха 😄.
„От тук направо и като минеш шосето продължаваш.“ бях упътена любезно.
Ликуваща продължих нагоре и си размишлявах, в този ранен час (7:45ч) можеше да няма никой в парка и да няма кой да попитам, но ето когато се движиш в потока на живота, той те води чрез други хора, знаци, „случайности“ и т.н.
Офика – дърво на късмета
След шосето се върви по широк чакълесто-земен път. Посоката е една и е ясна.
Стигнах място с едно великолепно дърво – офика. Наричало се още дърво на късмета и самодивско дърво, прочетох после в интернет Там имаше разклонение без маркировка и табели. Казах си, ще снимам първо дървото пък после ще проверявам на телефона накъде на хвана.
Да, ама докато снимах, се появи младеж турист. Ей как му се зарадвах. „Здравей, накъде е за Черни връх?“ питам аз. „И двата пътя водят, но по този. Свих на ляво и закрачих нагоре уж бодро.
Пак бях много щастлива приех появата на младежа точно на кръстопътя като намигване от вселената. Уж бодро, казвам, защото всъщност катерене си имаше, а аз не съм много силна в баирите и вече пуфтях като стар задавен локомотив.
Спрях да снимам гората и да пусна младежа да ходи пред мен, че очевидно по му се отдаваше бързоходството. Пък и така следях накъде хваща пътеките.
Малинови изпитания
Пътят излезе от гората и продължи нагоре през откритата част. Разкриваха се вече онези великолепните гледки, към Стара планина и други възвишения. Разкриха се обаче и едни много изкушаващи храсталаци със сладки и зрели малини.
Да вървиш по пътя с тези малини наоколо се оказа трудно. Все спираш на това храстче, на онова храстче, само и тези три плодчета…. Имаше още да се върви нагоре, а не можех да се отскубна от ароматното лакомство.
Брей каква слаба воля. Изядох поне две-три шепи. Накрая започнах сама да се подканям. Приказвах си мислено, „Хайде върти, стига спира, друга ти е целта.“
По този път настигнах две по-възрастни жени, които още от далеч забелязах че също често спират. Поздравих ги и се пошегувах, докато ги задминавах: „брей няма измъкване от тази малинова пътека, толкова са сладки тези малинки“, „да пък са и на всяка крачка“ усмихна се едната дама.
Денивелацията спортната база “Проф. Иван Стайков”
Знаех, че до Спортната база, баира не е символичен. Ходили сме го с Влади миналата година през април. Признавам си в днешния ден направо ми взе душата. Явно не бях във върхова физическа форма. Така и не успях съвсем да си намеря своето темпо.
Малко преди да стигна този първи пункт за почивка ме подминаха двама млади, момче и момиче. Ама ходеха нагоре като диви кози. Пък девойчето и раница нямаше.
Аз имах и защото се бях уморила премного, моята ми тежеше като 100кг. Мислех да почина на спортната база, преди да продължа към Черни връх.
Към Черни връх по зимната колова маркировка
Не останах да отдъхвам на базата, защото имаше някакъв младежки лагер и беше някак лудница. Реших, че ще походя още малко и там някъде ще почивам.
Пътят от тук до Черни връх е много ясен. Изключително любим ми е този терен около Черни връх. Билен път, наоколо високи треви, безброй цветя в различни цветове, високи магарешки трънки, самотни борчета пръснати наблизо и далеч, шарените камънаци, простор, синьо небе, лек вятър и тук-там някой вадичка се стича през поляните.
Черни връх в събота при слънчево време
Стигнах върха за 3 часа 20 минути от Железница, тоест бях там 11:10ч в Не съм почивала никъде, само съм спирала да снимам и при една чешма да се поохладя.
На върха имаше мнооого хора. До хижата бяха изнесли скара с цър-пър и гладен народ се редеше за кебапчета и кюфтета. Е, не всички разбира се.
Намерих си местенце на поляната до едни скали на завет и се настаних. Хапнах сандвич, пийнах вода и вече бях готова да тръгвам. Появиха се облаци, а и на върха духаше силен вятър и стана хладно. Носех само дебелото топло яке. Моята ветровка-дъждовка не е най-компактна и лека и след известен размисъл дали да я мъкна, я оставих у дома.
Консуматорът в мен, заяви, започвам да си търся супер лека и компактна ветровка.
Тази почивка на върха беше 30 минути.
Към Алеко
Заслизах по добре отъпкания път към Алеко. Срещу мен се изкачваха стотици хора. Истинско шествие. Млади, стари, тънки, пълни, атлети, народ с кученца в ръцете, народ с бебенца. Дечица малки и големи. Преодоляваха камънаците и баира, и приближаваха върха.
Не ме подразни цялото множество. Зарадва ме. Казах си хубаво е че толкова много човеци ще се качат на високо и вятъра ще ги подуха и ще има се пречистят главите и сърцата. Планината сменя енергията на човека по хубав начин. Трябва да ходим на планина, за да се отвори ведростта в живота ни. Много ми беше приповдигнато настроението и така си мислех.
По маршрута към Алеко им един съществен разклон, при който може да се тръгне надясно от основния чакълест път. Тази пътека вдясно слиза по-стръмно надолу и излиза директно на ски пистата Алеко. Минавала съм от там и знам, че е по-пряко. Избрах си я обаче, не защото бързах, а защото по нея бяха по-малко хората, а и чакълестия път като терен не ми е най-любим. Него го избираме зимата. (Вижте статия тук)
От Черни връх до Алеко слязох за един час.
Напълних шишетата
По пътеката спрях само да си налея вода от една чешма, която е над пистата при един заслон. Заприказвах се с двама възрастни мъже, които си точеха вода от чешмата. Питах ги хубава ли е водата, че си наливаха и дали е същата като на чешмата при хижата долу.
Единият господин каза, че долу чешмата не работи, вода за пиене няма. А водата, която си точеха тук била хубава. Това беше трета помощ, която дойде от Космоса. Ако не бяха спрели там мъжете, моите шишета щяха да останат празни. Аз се канех да си пълня бутилките долу на Алеко.
Споделих им и за възхищението ми от Родопските чешми, които са щедро построени на всяко кътче. От тези Родопски чешми и вода тече, но и човещина, добро тече. Обожавам тази черта на Родопите.
Автобус от Морените и размисли за градския транспорт
От хижа Алеко, до хотел Морените (малко по-надолу), където е обръщалото на автобус 66 цялото шосе от двете страни беше плътно оградено със спрели автомобили.
Като стигнах спирката, рейса беше там. Качих се и като се огледах, забелязах че освен мен имаше само десетина побелели пенсионери по седалките. До тръгването на автобуса след 15 минути се качиха още хора. Седалките не се запълниха до край, а 95 процента от пътуващите останаха възрастни люде, според мен над 65г.
Автобусът беше хубав и чист.
Говорили сме си с Влади, защо хората предпочитат да се качат със собствен транспорт, а не с градския. Към момента градският транспорт е по-скъп от личния.
Ами ако да речем се качва четири членно семейство, на него цената му в две посоки ще е в най-евтиния вариант 9,60лв. Ако имат и прекачване на няколко превоза, сметката може да набъбне и до 20лв. Сега като вдигнаха бензина, не знам каква е математиката на личния превоз, но преди беше символична сумата.
Предимството да вземеш градски транспорт, е че можеш да се качиш от едно място, а да слезеш на друго, както днес направих аз. На мен ми струваше 4лв, защото се взех дневна карта.
Доволна ли съм от прехода
Предоволна съм. Така си го представях. Прибрах се усмихната, презаредена и вдъхновена. Споделям снимките в галерията тук. Към снимките има обяснения. 😉
Свързани статии
Сама на планина
Разходката на Витоша е забавна, когато е повреден вътрешният ти компас
Черни връх
До Черни връх – бяла приказка с ураганен вятър
Към Черни връх през слънчев юлски четвъртък – кръгов маршрут (фоторазказ)
