Село Скрино, Руенският манастир и пещерата на Св. Иван Рилски

Село Скрино, чували ли сте за него?
Аз не бях, Влади беше. Селото е популярно, защото се сочи като родното място на Иван Рилски.
Над селото на 2,5 км се намира Руенският манастир „Св. Йоан Рилски“. А на 10на минути над манастира има пещера, която казват, че била първата отшелническа обител на Иван Рилски.
Пак на 5-10 мин, разстояние от манастира има скали, на които е поставен голям железен кръст. От там се разкриват прекрасни гледки към Рила, към манастира, към село Скрино и околността.
По-надолу от манастира пък има аязмо, на табела е посочено че до него се стига за около 15-20мин.

Как стигнахме ние

До Село Скрино

От София поехме в посока Благоевград по магистралата. Спирахме само в Дупница, в Лидл, Влади да си вземе нещо за хапване. Аз си носех домашни рошави мъфини.

На отклонението за село Бобошево излязохме от магистралата. След село Бобошево пътят продължава към село Доброво и след него е село Скрино.
В началото на село Скрино имаше указателна табела за манастира. Тръгнахме натам с колата, но много скоро разбрахме, че ще трябва да стигнем до манастира пеш. По сенчестите участъци на пътя, който иначе е с добър асфалт, имаше заледени участъци, на които освен да буксуваш на място друго не можеш да постигнеш.

Кътове за отдих в гората

Сложихме раниците на гърба и поехме нагоре. По целия маршрут до самия Манастир се редуваха слънце и сенки, асфалт и лед, и сняг. Минахме покрай два хубави къта за отдих със симпатични параклисчета. Долният параклис беше “Св. Пророк Илия“, по-нагоре “Вси Светии”. Аз влязох във “Вси Светии”. Беше тихо и мистично в него.

До Руенския манастир

“Руенският манастир вероятно е основан през IX в., скоро след покръстването на българския народ, при царуването на св. княз Борис-Михаил. Не са запазени сведения за името на обителта. Съществува предположение, че великият български светец свети Йоан Рилски приема монашеско пострижение в този манастир и че известно време се подвизава в него. В края на XVI в. и началото на XVII в. манастирът постепенно запада. През 1995г. са открити основите на древния средновековен храм. Основният камък за издигането на настоящия храм е положен през 1995г. Той е въздигнат върху основите на стария храм. С усилията и подкрепата на благочестиви християни храмът е построен през 1998г. и през 2003г. е извършено пълното му освещаване. Същевременно е започнато и изграждането на манастирските сгради.”

От информационното табло пред манастира

Когато пристигнахме в Руенския манастир, портата към двора на манастира и преддверието на църквата бяха отключени, но самият храм не.

На едни дървени оградки на двора, на слънце се припичаха блажено три котки. Друга душа обаче не виждахме. В преддверието на храма има кутия със свещи и кутия за монети. Купихме свещички, щяхме да си ги запалим и да ги оставим там на свещниците в преддверието.

Появи се обаче групичка от трима мъже. Те познаваха монасите и извикаха един от тях да отключи църквата. В самата църква няма свещници, та правилно се бяхме ориентирали къде да си оставим свещите.

Храмът

Стенописи в храма също няма, но олтарът е декориран с красива дърворезба и икони, и в средата на църквата от тавана виси внушителен позлатен полилей. Друго нещо, което ни впечатли бяха информативните табла до входа, на които се обяснява как е правилно човек да се прекръсти и какво да си каже наум. Имаше посочени и други ритуали, какво да правиш и да не правиш, когато влезеш в храма. Например да се поклониш на иконата и да я целунеш, но да не я пипаш с ръка. Досега не съм забелязвала такива инструкции, но кой знае може да съм пропуснала да ги видя.

След манастира пътеките бяха снежни и почти неотъпкани. Сложихме гетите, отворихме щеките (Влади ги беше извадил по-рано) и защрапахме в снега.
Трите пътеки – до пещерата, до кръста и до аязмото са означени и лесни за достигане.

До пещерата

По пътечката има поставени пейки за отдих, а гората е чудна.
Стигнахме пещерата след приятно катерене, без голям зор. Природата наоколо беше тиха и приказна, облечена в бялата си зимна одежда.
Пещерата се оказа по-широка от моите представи. Побра ни двамата с Влади и пак остана малко пространство. Ако няма хора, мястото е приятно човек да си поседи няколко минутки така на тишина, да съзерцава вътрешния свят, да каже някоя молитва от сърцето или да се вглъби с практика, която познава. Ние постояхме 15на минути. В пещерата има олтар, икона на Св. Иван Рилски, кутия със свещи и други две пластмасови кутийки, на които беше написано кибрит, но кибрит нямаше. Ако някога решите да посетите пещерата и не ви тежи занесете един кибрит. 😉

До кръста

От пещерата по друга пътека за няма време се стига до кръста. В тази част на екопътеката също има пейки за отдих. Забелязахме в този участък и разклонение към връх Бобошевски Руен. Отбелязахме си върха мислено за някой бъдещ еднодневен преход през лятото.

Мястото където е поставен кръстът, е прекрасно.
Бяхме събрали малко студ от седенето в пещерата и топлото слънчице, което ни грееше тук на откритото, гледките, които се ширеха пред очите ни, ни приканиха да поседим известно време. Уважихме благоприятните гостоприемни условия на мястото. Извадихме сидпадчетата и поседнахме. Аз много не седях де, защото се въртях известно време да си направя чай, после да снимам чая от всевъзможни ъгли, после да снимам гледките, да позирам за снимка.
По някое време дойде друга двойка, поприказвахме с тях за малко. Те също бяха оставили колата долу.

От Кръста, слязохме по друга пътека обратно до манастира. Пак кратка и лесна пътека. Аязмото го пропуснахме, защото времето напредна. Ще го посетим следващия път.

До отбивката долу, където паркирахме колата се върнахме по асфалтовия път.

Приоритети в приготвянето на багажа

Не беше отдавна, когато си четох отново пътеписа за изкачването на връх Арамлиец и как не съм била добре подготвена откъм дрехи. Урокът обаче още не е научен.

Погледнах предния ден каква е прогнозата аз времето. Щяло да е облачно, около 8 градуса, без дъжд. Чудно, казах си аз, знам точно как ще се облека. В раницата сложих за всеки случай един полар и толкоз. Нищо за вятър, нищо за дъжд, осем градуса е съвсем прилично време, когато се движиш.
Към 8:15ч тръгнахме от София, беше облачно, духаше леден вятър, а взе и сняг да прехвърча. Като приближихме Владая снеговалежът стана на едри парцали. Е хубава работа, не познаха времето, а аз нямам нищо да ме пази от мокро, нито дъждобран, нито панталона за дъжд…Кой ми е виновен, че пак подцених природата. Истинският планинар ходи подготвен.

Времето е стихия, която понякога напълно пренебрегва опитите на хората да предвидят неговото поведение. Затова си взех удобна раница, за да събирам в нея всичко, което е необходимо, но…

Храна и вода обаче имах достатъчно. Даже си носех малкото канче с пакетче чай, което щях да запаря с горещата вода от термоса. 😄
Добре че времето се смили над мен този път и не валя, и не духа, а гря топло слънце, та не мръзнах и чай си направих.
Дано следващия път си взема всичко. 😉

Фоторазказ

Около Руенския манастир