Връх Ловница, Купените, Страшното и Йончевото езеро

Връх Ловница и Купените в Рила бяха целта на маршрута, за който ще разкажа.

Предистория

Миналата година в първия ден на август посетихме Страшното езеро и Йончевото езеро. От Страшното езеро, забелязахме насреща назъбените върхове на Купените. По тях пъплеха хората като мравчици. Как се бяха качили там? Зъберите на Купените погледнати отдолу са доста внушителни и будят страхопочитание.

Влади си беше наумил маршрут към тези върхове, беше проучил нещата и съставил план за еднодневен кръгов преход. Преди няколко месеца ми го разказа и ме пита готова ли съм за подобно катерене. “Ами готова съм”…, ама имах в себе си известна тревожност, дали няма да се поизплаша там горе на високото, на стръмното, на камънака, както миналата година като минавахме Старопланинския траверс.

Опитвам, обаче да не се оставям страховете да ме водят за носа и тръгвам въпреки тях. Ако се чудите наслаждавам ли се тогава, отговорът е да. Печеля от една страна разкошните гледки, от друга вътрешното доволство, че съм преодоляла лично предизвикателство. А може би ставам и малко по-смела. 🙂

Смяна в плановете

Поради непостоянство на моето здраве последните седмици, се наложи да променяме плановете за този уикенд няколко пъти. От първоначална идея за тридневно бягство от София, стигнахме до оставане в столичния прашен град през уикенда.

Казват хората – всяко зло за добро. Та и сега така стана. Защото се наложи да си стоим в града, се отвори възможност да се видим с приятели в събота. Направихме си много лежерен пикник под великолепен вековен дъб на Бонсови поляни. Изненадващо, въпреки хубавото време, нямаше много хора този път. Вероятно са на море. 😉

В събота се чувствах много добре и в мен се прокрадна мисъл дали не може в неделя да се пробвам из Рилските пътеки. Много амбициозно умът ми напомни за еднодневния кръгов маршрут, който Влади ми беше разказал преди време. Ранната привечер като се прибирахме от пикника, Влади синхронично вметна същата дестинация за неделя, ако се чувствам добре.

Хайде към Рила

Неделя, алармата ми звънна в 5:15ч. За 45 минути време трябваше да стегна една раница, храна и вода. Станах трудно. Как неусетно отлетяха тези нощни часове за сън и дойде време за ставане.

В 6:15ч поехме с колата. Пак аз се забавих, че се връщах да взимам допълнителната батерия за фотоапарата.

По пътя се дивях колко много се беше променил пейзажът като краски. Тази година пътувахме от април и наблюдавах как първо земята беше кафява и бяла, после пролетта започна плахо да оцветява със зелено и бяло, и розово (цъфналите овошки). След това избуя в онова разкошно зелено дето ти напълва очите. Накъдето погледнеш, докъдето погледа ти стига, зелено, зелено и още зелено и само небето и далечни планински върхове синеят. Сега в слънчевата августовска неделя се бяха съчетали зелено, синьо, кафяво и жълтото на изсъхнали вече треви. Летните шарки се разливаха навсякъде край пътя.

Красиво се мени природата.

За Маршрута

Маршрут ни беше:

ЦПШ Мальовица – хижа Мальовица – заслон Орловец (БАК) – връх Ловница (2695м) – Голям Купен (2732) Среден Купен (2721м) – подсичане на Малък Купен – Страшно езеро – Йончево езеро – ЦПШ Мальовица

Паркирахме колата на отбивка до пътя до платения паркинг. Имахме късмет да има едно свободно място.

Размисли за паркинги

Тази година всички три паркинги около ЦПШ Мальовица са платени. Миналата година поне горния, близо до сградата на ЦПШ-то беше безплатен, тази година и там можеш да спреш само срещу 5 лв на ден. Някои хора са ок да си платят 5лв, много други като нас бяха наспрели надолу по пътя. Очакваме догодина да поникне някой знак – спирането край пътя забранено и тогава щеш не щеш ще плащаш да спираш близо до гора – 5-10-15 лв колко ти поискат.

Неприятно е подобно изнудване. Ако се прави няколкодневен маршрут удоволствието да оставиш колата на паркинга ще е 15-20лв. Ако си помислите, е поне има охрана да наглежда, да пази автомобилите, няма такова нещо. След 17:30ч човекът от будката за билетчета си тръгва.

Нагоре към хижа Мальовица със скоростта на охлюв

В 8:05ч тръгнахме по вече добре познатата ни пътека към хижа Мальовица. Освен нас имаше още народ – млади, стари, наша възраст, все зажаднели за планина.

Аз освен, че не бях във върхова форма бях помъкнала багажа и в по-тежката ми раница (че тя има кръстен колан), а и носех 2,5л вода. Влачех се като баба костенурка. Почти всички ни задминаваха. Влади беше кукуряк и ако не дърпаше моя милост – ремаркето, сигурно щеше да намали с поне час, час и половина общото време за ходене през деня.

Общото време, което ни отне прехода (с 4 почивки всяка от около 10-15 минути), беше 11 часа и 30 минути.

Сложност на маршрута

До хижата е лесно. После качваш неусетно първата тераса и втората тераса посока върха Мальовица. На втората тераса с паметника на загиналите алпинисти е разклонът, от който в едната посока продължаваш към връх Мальовица, а в другата към връх Ловница, нашата посока.

Оттам пътеката започва да се катери нагоре и така все нагоре, и все нагоре. После освен, че е нагоре пътеката минава и през камънак. Както Влади каза, тази нощ е много вероятно да сънуваме камънак.

Каменисто е и около заслон Орловец и в част от пътеката до връх Ловница и после като се спускахме от Купените към Страшното езеро и в участъци от слизането до Йончевото езеро.

По такъв терен нямаш много мисли в главата освен къде е подходящо да стъпиш. Всяка крачка изчисляваш, кой камък е най-приятелски настроен. Подобна концентрация действа пречистващо на ума, но и изморява.

Най-трудно от целия ден, обаче ми се видя спускането след равната част като се подмине Йончево езеро. Има там една пътека, много песъчлива с много дребни камъчето дето се надбягват под краката ти, без да се интересуват ти можеш ли да бягаш с тях. Хем стръмна, хем хлъзгава, хем безкрайна. Накрая ходех като някакво зомби на автопилот. Бях хипер уморена, а равното го нямаше. Пък на две три места най-безцеремонно и някое нанагорнище се изпречваше. Появи се после малко равно, но и то безкрайно дълго и накрая за разкош още слизане преди самото ЦПШ.

Общо взето маршрутът е постижим за преминаване, но не е от лесните.

Заслон Орловец

От заслон Орловец се виждат няколко околни върха, много впечатляващи. Видяхме и прословутата “Камила”, но не се качвахме до там. Около самия заслон пейзажът е като от фантастичен филм. След кратък отдих и подсилка с похапка, продължихме към връх Ловница.

Къде е пътеката?

След заслон Орловец, маркировка нямаше. До връх Ловница на места пътеката се губеше, на места се появяваше. Понякога преминаваха наслуки по реката от камънаци. Влади следеше посоката този път с приложението Windymaps, че другата ни карта нещо не работеше. Край нас стърчаха зъбати скали, а в далечината се отваряха все по-широки панорамни прозорци. Гледахме в далечината се синееше Пирин. Поспрях и си помислих – Пирине, приеми ни, скоро и при теб ще дойдем на гости.

На връх Ловница, на голям и среден Купен се качихме. Оттам гледките са разкошни. Заслужава си бъхтенето по баира. Освен нас имаше още народ. Малкият Купен го подкосихме и след него по каменист улей заслизахме надолу.

Страшното езеро погледнато отгоре и по-далеч от него вляво се вижда Йончевото езеро.

По този камънак слязохме от Купените към Страшното езеро.

Фантастичната фотогеничност на Рила

Кратко беше чуденето ми да нося ли фотоапарата. В крайна сметка, ако не снимам сред природата какво да снимам. Това си помислих и прозрях, че трайно съм развила интерес към снимане на природа. Кулинарната фотография нещо я поизоставих напоследък, но ще се върна и към нея.

До втората тераса хич не снимах. Още опитвах да събера себе си и само мислено отбелязвах красотите наоколо.

По пътечката нагоре след разклона, взеха да се простират едни гледки и на мен нещо ми олекна и се започна едно снимане. Щрак с фотоапарата, щрак с телефона. Интересно е, че 50мм ми вършат работа по билата на Стара планина, но в Рила някак гледките са по-близо и не мога да ги събера съвсем в един кадър и затова често вадех телефона. Снимките в тази статия са телефонните. От фотоапарата, може да разгледате във фоторазказа: До връх Ловница и Купените – фоторазказ.

Магическа планина е и Рила, си мислех докато поглъщах с възхита гледките от всички посоки. Ако някой ме запита обаче, коя българска планина най-ти лежи на сърце, отговорът е всички. Всяка си има своя характер, своя своеобразна хубост. Преди да познавам Централен балкан, преди да бях скитала осъзнато из Рила казвах Родопите. Сега, обаче нямам първенец, просто се чувствам голяма късметлийка, че всичките са ни на разположение да ги обхождаме. Не споменавам Пирин, защото там почти не съм била. Средна гора, Витоша, Странджа, Плана, планините из Трънксия край…и тях бих наредила като хубост до по-големите.

В края на прехода

След като слязохме до колата се чувствах физически без никакви сили. Умът ми, обаче беше тих, а сърцето пълно от престоя в Рила. И както други пъти един пълен ден тук като усещане за мен беше все едно съм била поне два-три. Така че по различен начин пак бях далече от София няколко дни ;-).