Връх Руен (2252 м) беше нашата крайна дестинация в неделния ден, в края на юни. Очаквах с нетърпение да преминем по маршрута до него и да се запознаем с природата на Осоговската планина. Щяхме да качим върха от хижа Осогово.
Още в началото на прехода усетих радост от леката пътека, разкошните горички, звънките поточета и килима от всякакви цветчета изпъстрили поляните. После се дивих на ту бели, ту на места драматично сиви облаци създаващи допълнителен контраст със слънчевите петна по далечните хълмове.
Ако сте ходили по маршрута до връх Руен, може да си представите защо така много ни допадна той, ако не сте и обичате да бродите из планини (маршрутът в двете посоки е около 30на км), идете и ще разберете.
Не се изненадах като видях след прехода, че на фотоапарата, противно на всякакъв минимализъм съм нащракала 144 снимки. Толкова красиво беше наоколо, че исках всичко да заснема и всичко да покажа. Знам, снимките са само малки парченца от цялата пленителна музайка. В снимките липсват звуците на птичките, звънкото бълбукане на поточетата, вятъра… Въпреки това, ако искате да зърнете парченцата, споделила съм ги във фоторазказа: “Осоговска планина, връх Руен и горичката със секвоите.”
Как се стига от София до връх Руен и за колко време
От София се тръгва към Кюстендил. Вариантите за стигане са два, автомагистрала Струма или през Радомир. Ние при всякакви пътешествия, когато е възможно бягаме от магистралите, защото обичаме да пътуваме с по-бавна скорост, да се наслаждаваме на околния пейзаж и когато се впечатлим да спрем, за да щракна някоя снимка. :-).
След Кюстендил се поема към село Богослов. Още в самия Кюстендил имаше указателни табели за Ски курорт Осогово. Може и тях да следвате за ориентир. След село Богослов продължихме към хижа Осогово. Там паркирахме колата. Може обаче да подминете малко разклона и да спрете на едни отбивки край асфалтирания път, непосредствено преди навлизането в пешеходната част на маршрута до връх Руен. Началото на пешеходния маршрут е означено с информационно табло поставено вдясно от пътя, ако идвате от село Богослов.
От София до мястото, където ние оставихме автомобила са около 100км.
На информационната табела в началото на пешеходния маршрут пише, че до връх Руен е 18км, но на картите като проверявахме после ни показва 13-14 км. Разстоянието пак според табелата се взима средно за около 3 ч и 40 мин (ние се качихме за 3 ч и 30 мин).
Маркировката е много прилична – табели за връх Руен и червена маркировка.
Трудност на маршрута до връх Руен
В началото маршрутът е много яваш-яваш. Пътят е широк, много плавно се изкачва нагоре. Първо се промъква през горичка после се вие сред красиви поляни. Оттук започват лека-полека да се разкриват все по-впечатляващи панорами към надиплени един след друг хълмове в далечината.
Зимен и летен път
След като се стигне до заслон “Превала”, маршрутът става само открит. Тук се появяват и две възможности за стигане до върха, едната е летен подсичащ околните била път. Той все така е лек и повече равен.
Другата възможност е пътека по зимна колова маркировка, която се изкачва нагоре до билата на върховете преди да се стигне връх Руен. Пътеката по зимната маркировка си иска катерене и слизане.
Ние на отиване до върха през повечето време ходихме по подсичащия път. В края кривнахме по една по-тясна пряка пътека нагоре да спестим малко въртене около последния хълм. На връщане се покатерихме на всички била, които бяхме подсекли, без последното – Църни камък. Аз се отказах от него, защото вече се изморих, а си бях взела дозата “уау” гледки.
Ако решите да ходите до връх Руен, изберете си дълъг ден. Общо с почивките (една за похапка горе на върха) на нас отиване-връщане ни отне 7 часа и 30 мин.
Другите туристи
По маршрута срещнахме една групичка от Кремиковското туристическо дружество. Че са от него, разбрахме от един мъж, който изостана от групата и размени няколко думи с нас. Видяхме и около 10на велотуристи (те не бях в група), които стигат до връх Руен и после слизат по подсичащия път. Имаше и около 15-20 самостоятелни туристи като нас.
Роуминг
Имайте предвид, че още рано рано по пътеката мрежите на мобилните апарати, започват да се преплитат и македонският сигнал, като стане по-силен може да ви създаде неприятни роуминг сметки. Ние направо включихме телефоните на самолетен режим и спряхме да ги мислим.
Лични предизвикателства
Подозирам, че не всеки среща подобни предизвикателства. За другите хора може да са различни, а може и да няма никакви. 🙂 Моите предизвикателства през този преход бяха три и всички имаха щастлив финал.
Загубената капачка на обектива
По някое време като реших да снимам забелязах, че капачката на обектива ми е паднала. За незапознатите пояснявам, една такава капачка за моя обектив в бг фотомагазин е неоправдано скъп аксесоар. Заради това аз такива елементи, дето лесно падат и лесно се губят се налага да си поръчвам през интернет, през “Али експрес” и там подобни. Не че е нещо непоправимо ако се загуби капачето, но си е занимавка поръчването. Вече се бях отказала да нося фотоапарата на следващите планинарствания, докато не се сдобия ново с капаче.
Помислих си обаче, докато вървях: “на връщане може и да си го намеря, ако гледам внимателно” и “възможно е някой минаващ след мен да го намери и да го качи на върха и някак да ми го даде…”
Огромна беше радостта ми, когато на върха се материализира втората мисъл. Извадих фотоапарата да снимам Влади и един младеж дойде при мен и ме попита, “С какъв фотоапарат снимате?”, аз, “Ааа, някакъв любителски канон, нищо особено” и в този момент ми светна, “да не би да сте намерили едно капаче за обектив по пътя”, “да” усмихна се човекът и отиде да го извади от джоб на раницата.
Ех, колко ме радват такива едни особени, необикновени синхрони в обстоятелствата на живота. Вдъхват ми вяра, че абсолютно всяко нещо в конкретното време има свое предназначение.
Порой от мушици
В изкачването недалеч от връх Руен имаше участък с много неприятни дребни мушици, които буквално валяха като порой върху дрехите ми, по ръцете, лицето. Влизаха ми в носа, очите, ако отворя уста и там. Размахвах носна кърпа да ги прогоня, но те отново ме връхлетяваха. Слава богу после от някъде дойде хладен въздух и те останаха назад. Затова се сетих за онези мрежички за лице, които се използват при преходи с много насекоми. Трябва да се сдобия с такава.
Ще вали ли, няма ли да вали?
Последното предизвикателство за мен бяха черните облаци, които заплашително ни наобикаляха още от заслон “Превала”. Ту се скупчваха като гигантски тъмен чадър над нас, ту пускаха късчета слънце. На слизане, един облак дълго ни следваше по петите, после изостана. От посоката, към която се движехме на слизане стана сиво и взе че започна да гърми за разкош. Пък мен от гръмотевици в планината ме е страх. Подпалена от вътрешния двигател на страха прелитах надолу със 100км в час. 🙂
Дъжд, обаче не ни заваля, а гръмотевиците се оказа, че идват от доста по-далече. Та и тук завършекът беше щастлив.
Горичка със секвои
Успешно се върнахме до колата и поехме надолу към село Богослав. От него има отклонение към интересна природна забележителност горичка със секвои. Три от тях са вече столетници.
От селото до мястото където се паркират автомобили в непосредствена близост до горичката, разстоянието е около 1,5км. В селото има упътваща табела. При паркинга също е поставена такава. Като се остави колата, горичката е буквално на пет минути пеша.
Тези дървета са изключително красиви. В интернет четохме, че те съществуват като вид още от времето на динозаврите. Секвоите могат да достигнат възраст до 4000г. В съвремието има останали дървета на повече от 2000г. Такива много стари екземпляри растат в Сиера Невада, щата Калифорния. За жалост секвоите са изчезващ вид.
Кюстендилски череши
Миналата година като посетихме водопада Полска скакавица и пак минахме през Кюстендил черешите не бяха узрели. Този път бяха в близкото село Ябълково спряхме и си купихме от един много усмихнат човек.
