Вътрешно разчистване. Замяна на умствен модел, който не носи радост

Вътрешно разчистване. Замяна на умствен модел, който не носи радост

“Всичко е живота е просто предизвикателство. Предизвикателствата не могат да бъдат добри или лоши; правим от предизвикателствата си, каквото желаем.”

“Толтекските учения” Теун Марес

Това състояние удовлетворява ли ме?

В книжката си Мари Кондо многократно описва процеса на разчистване така:

Като вземеш определена вещ, почувствай носи ли ти радост тя.

С вътрешните състояния, установих може да се практикува същото.

Това умствено, емоционално състояние удовлетворява ли ме? Ако отговорът е не, как тогава се разчистват тези състояния?

Вътрешно разчистване – работа с безпорядъка на вътрешното пространство

Вътрешното разчистване е изключително важно. Без него външната подредба на дома ни, на работното ни място…и т.н. ще са само параван скриващ вътрешен безпорядък и изгубеност.

Своето вътрешно разчистване започнах с вдъхновението на две хубави книги: “Толтексите учения” – том 1 на Теун Марес и “Бог пътува винаги инкогнито” на Лоран Гунел. Препоръчвам ги!

Полезни практики намерих и в двете и сега опитвам да прилагам. Част от тези практики са в същината си вътрешно разчистване.

Техниката на освобождаване от умствени навици, които не ни носят радост съдържа няколко важни условия:

  • Първо, но много съществено е състоянието на неодувлетвореност да не се отрича и забутва някъде под килима на осъзнаването.
  • Второ – да не се оставя тo да обхване цялото ни вътрешно пространство. 
  • Трето – да разпознаем схематичността в реакциите си и признаем пред себе си, че всеки път попадаме в един и същи капан.
  • Четвърто – да приемем, че единственият начин да излезем от него е да се освободим сами. Да започнем настойчиво, целеустремено, с редовност да изграждаме алтернативи на действие. Разнообразието обезсилва схематичността.
Процесът на вътрешно разчистване може да включи в себе си замяна на определен неудовлетворяващ умствен модел с ново поведение, което носи радост?

Пример за илюстриране на процеса

Не помня дали така съм си се родила или с времето съм започнала да го правя, но през голяма част от живота си като съм срещала някой препъни камък, вместо да преместя камъка или да го заобиколя, аз съм сменяла посоката.

Да, понякога да се откажеш е въпрос на мъдрост.

Ако се отказваш лесно пред всяко предизвикателство обаче това е вече навик, който ограничава творчеството и растежа у човека.

Някои ситуации изискват усилие, търпение и упорство.

Представяте ли си строителите като поставят първата тухла и не видят къщата готова, заради това да се откажат да строят? За да се построи тухлена къща е нужно търпение и последователно усилие.

Изграждане на нова програма – “приемане на предизвикателства”

Миналата година се упражнявах упорито да приемам предизвикателства. Да усвоявам неща, които не умея, но са ми интересни. Почти всяко нещо, което не умееш в началото е повече или по-малко трудно.

Защото не се отказах,

  • се научих да приготвям нови завъртяни ястия в кухнята.
  • започнах да се придвижвам из града с колело. Макар все още да изпитвам тревога от натоварения трафик, вече използвам велосипед по-пълноценно.
  • скитах из Балкана с тежка раница, въпреки че съм вейка като телесна структура. Лесно не беше, но преодолях условното приемане на себе си като слаба. Сега знам, че мога и да съм жилава.
  • снимах неща, които не винаги се получаваха, но опитвах.

Вярвам, че благодарение на тези упражнения да не се отказвам пред всяко предизвикателство, днес за сравнително кратко време успях да се изкарам сама от дупката на унинието.

Черно-бял автопортрет

Случи се така, че си нащраках няколко селфита (автопортрети) с телефона. Просто светлината в стаята беше много интересна и ме предизвика.

После направих кадрите черно-бели. 

Към портретите досега съм подхождала на усет. Ще рече с оскъдно мислене върху кадъра преди да натисна спусъка на фотоапарата. Някой път стават нещата, друг път не дотам.

Този път уж премислях нещо.

За мое голямо разочарование, обаче тези “премислени” портрети не предизвикаха очакваното одобрение у хора, на които ги показах за мнение.

В мен се задейства първа умствена програма “Тогава пък няма да снимам повече портрети”, “Мога даже да продам фотоапарата, защото очевидно не се получават нещата…” .

Мрън-мрън, мрън-мрън, минаха час, два. Оплаках се на по-близки приятели, колко съм тъжна от преживения портретен провал.

Една тухла къща не прави

Стана вечер. Продължих да се връщам към реакцията си на отчайване от по-рано.

Как да постъпя при очевидната “фотографска немощ”?

Тогава някак спонтанно се задейства втора умствена програма. Тя според мен е резултат на миналогодишното работене с предизвикателства.

Замислих се: “Добре, обективно, отделила ли съм време да изуча портретната фотография, да снимам усилено, да се упражнявам систематично?”

Отговор: “Не, не съм”

Ами ето чудесна възможност да уча. Имам списания, в които са показани примери, написани препоръки, мога да започна с такива упражнения.

Усетих как освободих в себе си пространство чрез замяна на програмата. Замених отчаяното самосъжаление “Аз не мога”, с едно мотивиращо, окриляващо “Ще опитам”.

Така в конкретния случай разчиствах склада с поведенчески навици, които не ми носят радост.

Чистенето продължава! Снимането на портрети започва! 

Comments

No comments yet. Why don’t you start the discussion?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.