Мартенско пътуване към Източните Родопи - ден първи

Малко водопади, после язовири…

След водопадите поехме към град Кърджали. В началото на града ни приветства статуята на Орфей.

Язовир Кърджали

В град Кърджали не спряхме, а следвайки посоката с гугъл навигацията се насочихме към язовира. Язовир Кърджали подобно на монтанския Огоста се намира над самия град.

“Язовир „Кърджали“ е язовир в България, един от трите големи язовира, заедно с язовир „Студен кладенец“ и „Ивайловград“, които акумулират водите на река Арда и нейните притоци.”
https://bg.wikipedia.org

Водата се използва основно за добив на електроенергия.

Гугъл ни заведе до място недалеч от язовирната стена. От това място стената, обаче не се виждаше много, а бреговете на язовира изобщо. До стената и язовира от тази точка нямаше как да стигнеш. Може би, ако бяхме се шмугнали в шубраците, щяхме да се приближим, но пътека нямаше. Пътят свършваше при някакви оградени здания, без ясна друга посока.

Върнахме се обратно до колата и после към един кръстопът, от който единият път водеше към ресторанти и къщи за гости с морски имена.

Правилно се оказа предположението ни, че това бяха рибни ресторанти, в които се предлага риба от язовира. После като показвах снимки, майка ми разпозна надписа на единия. Каза, че преди време гледала епизод на “Кошмари в кухнята” за същия (ресторант “Емона”). 😄 В началото на видеото разказват как корабът е пропътувал по суша от Бургас до язовир Кърджали.

Ние, обаче искахме да видим язовира. Ресторантите не ни бяха в списъка със спирките. Предполагам, че има и по-уединени брегове на язовира, но до тях може да стигнем някой следващ път. Този път толкова, защото времето вече напредваше, а ние имахме още няколко цели.

Язовир Студен кладенец

След като поздравихме язовир Кърджали поехме към най-дългия въжен мост в страната (260м дълъг), моста над язовир Студен кладенец.

“Със своите 27.8 km² площ той е 3-ят по големина язовир в България след „Мандра“ и „Искър“ “.
https://bg.wikipedia.org

Повъртяхме се малко около Студен кладенец, защото гугъл пак ни подведе. Влади обаче случайно видял как един автомобил се мушнал в тесен тунел под жп линията. Това беше поредната за деня неслучайна късметлийска асистенция. Мушнахме се и ние в този сюрреалистичен подлез.

После продължихме известно време по черен много неравен, на места с доста камъни път.

Като приближихме крайната дестинация, спряхме колата на една поляна встрани от пътя и продължихме по него пеша. По него за около 20тина минути, с паузи за снимане, стигнахме моста.

За моста като единствен сухоземен път до изолираното село Лисиците има правен репортаж по Btv. В репортажа се обръща внимание, че съоръжението за известно време е било доста занемарено.

По-късно, след този репортаж, същата година мостът е пребоядисан и част от изгнилите дъски, сменени. Ние обаче нямаше време да вървим него.

Язовир Студен кладенец с назъбените си скалисти брегове в близост до моста беше изключително живописен. Снимах скалите, снимах моста и потеглихме обратно, защото времето вече направо ни дишаше във врата. 🙂

На връщане вместо по черния път, хванахме пътеката покрай железопътната линия. Това е по-красивият маршрут. Върви успоредно с линията и язовира е в обсега на зрението през цялото време. Много красиво, ама много.

Язовир Студен кладенец ни хареса.

Върнахме се обратно към Кърджали, пак без да спираме в града (предишен път сме се разхождали малко там). Поехме по отклонение към Момчилград. Слънцето вече леко слизаше на запад и знаехме, че това е последната ни спирка за деня.

Момчилград

Момчилград се оказа приятна изненада. Много спретнат град, подреден, поддържан, приятен. Старото име на града (до 1934г) е Местанли. Доминиращото население е било турско. Днес според данни от уикипедия около 84 % от живущите са с ислямско вероизповедание.

Спряхме близо до общината и до градския парк “Нури Адалъ”.

Паркът беше изключително спретнат и чист.

В градинката видяхме много младежи и девойки по пейките. Всички си говореха на турски.

Направи ми впечатление, че на много места, където имаше важни надписи, указателни табели, информация, те бяха на два езика български и турски.

На няколко места минахме покрай малки магазинчета от смесен тип. Влязохме в едно от тях хем да си купя вода, хем да разгледам тази културно-историческа-битова забележителност “мини маркет”, хем да се поздравя с някой местен човек, в случая продавача. Продавачът беше много благ човек, като олицетворение на усещането за самия град.

Ясно е, че сме гледали през очите на туристи, че вероятно и там не е всичко по мед и масло, но енергията на това населено място беше различна от много други. То изглеждаше живо, жизнено, не като множащите се обезлюдяващи се места из страната.

Ако ви е интересно повече факти за самия град може да прочетете в статията в уикипедия.

За спиране в Крумовград време не остана, от Момчилград до Ивайловград ни чакаше дълъг път с много завои.

Златният час, синият час

Преди да стигнем Крумовград слънцето оцвети в златно хълмовете на Източните Родопи. После златният час отстъпи на синия. Щракнах няколко снимки в движение, но не можах да уловя магията на багрите. Влади даже спря на една отбивка с гледка, но и там някак ми се изплъзнаха кадрите. Казах си, че тогава просто ще ги запазя в архива на ума с надпис “Магически, тайнствени Родопи, обичам ви!”

В Ивайловград стигнахме по тъмно към 19:30ч. Настанихме се в семеен хотел Алмира.