За връх Половрак в Лозенската планина и за още няколко неща

До връх Половрак. Идват ми три начала на разказа.

Едното започва така – природата наистина е уникален лечител… Другото така – може да не е висок, но си е връх. Втори за годината йееее, а сме още в началото на 2020г. Третото начало – в планината видях великолепни примери за Уаби саби.

С тези мои три начала се сетих за приказките на Джани Родари с три възможно края. Забавни са. 🙂 

Вчера бях на планина – обикновено начало 😉

Вчера бях на разходка в Лозенската планина. Ходих с едни дами, чиято компания ми е изключително приятна. Има хора и хора. С едните се срещаш, защото имате история. С другите ти е приятно, че с тях си в настоящето и от престоя в настоящето си почиваш. Та дамите, с които ходихме вчера на връх Половрак, са от втората категория. История нямаме, само настоящето, подобни интереси, общи хобита, увлекателни разговори и т.н.

Втори връх за един месец

Преди да започна да си формулирам статията мислено, не се сетих, че това е втори връх. Катеренето на върхове тази година започнах с Черни връх. Символично си го реших, че така ще ми върви на върхове. 😉 Може да се окажа права.

Върхът Половрак (може да го видите изписан още Полуврак, Полувраг) е много лек за изкачване. Няма много къде да се потиш, което не прави маршрута по-малко приятен. Някой като мен дори би казал е предимство. 😄

“Половрак е връх в Лозенска планина, която е дял от Средна гора, висок 1182 м. Името му е дадено от древните траки и означава Орлов поглед, Орлов взор. Върхът е конусовиден. От него се виждат София, Стара планина, Витоша, Рила, язовир Искър и село Лозен. Под върха се намира Лозенският манастир „Свети Спас“, един от манастирите от така наречената Софийска Света гора.

В североизточното подножие на върха има гроб на незнаен четник от Хвърковатата чета на Георги Бенковски.”

bg.wikipedia.org/wiki/Половрак

Пътят в голямата си част беше заледен. Внимателно се приплъзвахме нагоре по пързалката към манастира Св. Спас. След това до върха пак имаше повече лед, отколкото сухо.

Сняг

Сняг имаше, но колкото да нашари с зимни мотиви, в никакъв случай снежни преспи. 

Спирахме тук и там да снимаме, да се поогледаме, да се поизчакаме. Така с лежерно темпо стигнахме от базата на БЧК с. Лозен до върха за около 2 часа.

На върха пак снимки. После малко хапка-пийка на една пейчица под върха, нищо че беше хладно. След това поехме надолу. Горе на върха ни гря чудно слънчице.

Хора срещнахме само в началото на пътеката. През другото време си бяхме само ние и две кучета, които се присламчиха към нас от манастира до върха. Манастирът беше затворен. От други ходения знам, че от двора на манастира има красива панормана гледка.

Уаби саби в планината

Уаби саби е термин, който напоследък срещнах няколко пъти. Коренът му е в японската култура и философия за живота. Чувах за уаби саби в разговори. Падна ми се като тема в едно фотографско упражнение.

Сега чета и книга озаглавена “Уаби саби”. Последното не е случайно, просто реших да се запозная още с темата.  В книгата се казва, че дори японците се затрудняват с дефинирането на уаби саби. Общо взето това е разбирането, че старото, вехтото, счупеното, кривото също носят в себе си дълбока красота и хармония.

В планината почти непрекъснато се натъквах на примери за уаби саби.

Ако човек приеме целостта на живота ще вижда красотата не само в младостта на природата (живота). Не само в цъфналото овощно дръвче, в свежия стрък зелена трева, но и в есента, и зимата.  Съвършенството е илюзия в преследването, на която човек може да пропилее живота. Всичко е субективно и преходно, затова съвършенството – недействително.

Да приемеш философията на уаби саби е постижение, което минава далеч отвъд визуалните форми. То променя цялостното разбиране на човек за самия себе си, другите и околния свят. Хареса ми идеята на уаби саби.

Моята представа за уаби саби, както я видях в природата, може да видите долу.

Природата лечебница

Писала съм и друг път по темата. Вижте статията “Природата една достъпна лечебница – лекуват се душата, ума и сърцето”

Този път ситуацията беше такава. Събудих се с леко раздразнено гърло и запушен нос. “Да тръгвам ли сега на планина, да не тръгвам ли?” Как да не тръгвам, като от предни опитности съм се уверила, че ако имаш сила да ходиш и бавно да е, в планината винаги ти става по-добре.

Който иска нека коментира с “Врели некипели”. Който иска нека се съгласи. Моя увереност е, че като се поразболее човек (това настинка, грип, меланхолия, депресия,) първа помощ трябва да търси в сърцето на природата, на чист въздух в планината. 🙂

Едно време като дете помня, че щом се разболеех нашите ме пращаха при баба. В една торбичка майка ми слагаше по някой сироп за кашлица и/или капки за нос. Тогава антибиотиците не бяха на мода. Баба ми прибираше в някой шкаф лекарствата и започваше да ме лекува с топла супа и много игра на двора на открито. Въздухът обаче, тогава беше хубав, снежен, хапещ през зимата.

Препоръка към себе си

Акъл на другите хора не давам. Всеки си има глава на раменете, сам да решава. Сам да си носи отговорност за изборите. 

Моят избор е природата. Двор за игри на открито сега нямам. А и въздухът в града вече е различен. Сега трябва горските пътеки да търся.  Ако имам свободен ден, като ми се разклати здравето, вместо да се мотая вкъщи и да зяпам екрана на компютъра, по-добре да се облека топло и да хващам гората.

Снимки от разходката ни до Половрак може да видите в албума:

До връх Половрак през Януари