Седемте рилски езера – непланирана, но прекрасно осъществена разходка
От водопад Скакавица, за който разказах в предната статия (“Петъчна разходка из Рила (част първа) – водопад Рилска скакавица“) слязохме обратно до хижа Скакавица. Бяхме леко поизморени, но решихме, че още час и нещо нагоре до х. Рилски езера може да издържим.
След като напълнихме отново вода, поехме по другото разклонение, това с жълтата маркировка, което води до хижа Рилски езера. За такива като мен, които са свикнали с названията “старата” и “новата”, това е “новата хижа” при Рилските езера. В близост до нея днес стига и лифта.
Изкачвала съм се три пъти пеша нагоре до езерата, но нямах никакъв спомен за маршрута. Надявахме се пътят да е също така добре обозначен както и до водопада. Оказа се, че не е точно такъв случаят. Табелките на места бяха много, на места липсваха.
Уж трябваше да следваме жълта маркировка, но в един момент тя изчезна и решихме да следваме тази за х. Иван Вазов (червена), защото двете пътеки споделяха до някъде един маршрут. После маркировката стана зелена, а накрая последните маркировки бяха сини. Затова както написах в предната статия маркировката, която следвахме беше съвсем шарена.
Зимен и летен маршрут
По пътя в гората има разклон, който предлагаше зимен маршрут до х. Рилски езера и летен, който водеше, според надпис написан на ръка, до езеро Бъбрека.
Избрахме да продължим по зимния маршрут. Пътеката е с почти постоянен наклон. Известно време се движеше под дърветата. После се изкачи по-високо по билото. Оттам се откриваха красиви гледки към далечни сини хълмове и върхове. Възползвах се едновременно да отдъхвам и да щракам. Голяма красота.
Изкачването на мен не ми беше лесно. Вече бях изморена и имах нужда от почивки, но нямах намерение да се откажа. Дадох си сметка, че много хора изобщо не биха се качили до езерата, ако трябваше да минат по пешия път, а не с лифт.
След още една почивка с разкошна гледка, стигнахме в близост до хижа Рилски езера
Не съм проверявала кога работи лифта, предполагах, че само събота и неделя, но не. Работеше и в петък, и бълваше народ.
Решихме, че нямаме интерес да слизаме до самата хижа. Вместо това завихме надясно и нагоре по пътека към билото, откъдето предположихме, че ще видим част от езерата.
Още малко нагоре
Изкачването изглеждаше по-леко, отколкото го усетих. Вече крачех много тежко и мудно, и чувах в ушите си пулса. Бяхме, обаче толкова близо. Искахме поне да се качим горе. Качихме се, гледки имаше прекрасни, но от езерата се виждаха само трите: Долно, Рибното и Трилисника. Рибното, което е до старата хижа е за жалост е доста замърсено.
По билото пътеката стана равна. Как да спреш да вървиш по нея. 🙂
Освен нас по същата пътека пъплеха и още двеста човека. Хич не ми идеше много да поздравявам. Ако това беше петъчният човекопоток, съботно-неделния ще е направо манифестация.
В къщи по направените снимки си засякох, че от момента в който видяхме хижа Рилски езера и тръгнахме нагоре по билото до езерото Бъбрека сме взели разстоянието за 50мин.
Как да видиш седемте езера
Замислих се после за бързането.
Когато се качиш пеша си изморен. Силата и времето няма да стигнат да ги обиколиш и седемте езера. Затова може да нощуваш в хижата или на палатка. Палатки видяхме малко над старата хижа, но не зная кой дава позволението, за да си опънеш и ти.
Друг вариант е ако си смел и нямаш страх от студ да нощуваш на открито само с чувал. Сигурно гледката на нощното небе е зашеметяваща…размечтах се.
Да се върна на темата за бързането. Хората искат за един ден да се качат, да пообиколят, да си направят селфито и да си слязат. Пак опираме до същото болестно състояние – бързо хранене, бързи влакчета, бързи разговори, бързи разходки, вечно надбягване с времето (Времето лети. Времето препуска. Ние ли опитваме да го догоним или то нас?).
Ние намерихме сили и време да слезем до само Бъбрека. Не видяхме всички езера, но ми беше достатъчно. Направих селфи и аз със статива, да си имам за домашния албум.
При езерото усетих нещо магическо, великолепно. После в интернет си прочетох, че те са от ледниковия тип езера. Тоест много много древни.
Рила планина, поне за мен е със сила, която аз мога да почувствам. Така е от най-първия път, когато на 31ви декември се качих на Рилските езера. Тогава пристигнахме по тъмно до старата хижа. Там посрещнахме 2001г, а на сутринта се събудих сред бяла снежна магия. После през две лета пак съм се качвала и дъжд ме е валял, и слънце ме е гряло и все е било приказно.
Казвам това за силата на мястото, защото съм посещавала някои светилища, които се считат за много енергийни точки, но не съм успявала да се свържа с тях.
Облаци и снимки
Бях благодарна и за разкъсаните облачета, които си играеха със светлината, а на пейзажа придаваха необикновени светлосенчести форми. Тези облачета подчертаваха ту скалните брегове, ту тюркоазения цвят на водата, ту пътеката към другите езера.
Великолепно място още повече като се разотиде народа.
До езерото изядох последните си хранителни запаси. Походих боса по тревата и се сдобих с нови живителни сили.
За да избегнем обратния път и върволицата от народ, след като проучи маршрута на картата, Влади предложи да поемем по летния път. Този път щеше да ни изведе на същия кръстопът, на който видяхме ръчно надписаната табела “Бъбрека”.
Такова обширно открито пространство, като това било, по което ни водеше пътеката, не знам кога съм виждала за последно. Тишина, спокойствие, простор и тук, там табелки указващи посока към х. Скаквица.
Слизането до хижа Скакавица ни отне 1час и 15 мин. За трети път напълнихме шишетата със студената рилска вода от чешмата при хижа Скакавица. След това пак надолу.
Явно вече се беше понатрупала умора, защото от целия ден разстоянието от х. Скакавица до Зелени преслап, където бяхме оставили колата, ми се видя най-дълго. Като стигнахме бях уморена физически, но духа ми едновременно приповдигнат и успокоен.
Галерия
Снимките от този втори етап на нашия рилски петъчен преход, може да видите в албума “До Рилските езера”
