Баба живее в малка, схлупена къщичка в квартал “Хладилника”. Там сега застрояват, много усилено. Улиците са все толкова тесни, а кооперациите никнат буквално като гъби… Но аз за друго искам да разкажа.
Някога като бях дете
Като бях малка, градината на баба и дедо (така му казвахме – “дедо”), беше образцова, даже повече. Лехите с цветята, като великолепни разстлани черги, се разполагаха по цялото продължение на пътеката, от портата до къщата. Всякакви цветя имаше и винаги – почистено около тях. Баба често ми се караше да не късам цветята.
Тя вече е стара, деветдесет направи тази година. За нищо не ни се кара, радва ни се като ни види. На политиците като ги гледа по телевизията се възмущава само. 🙂
Умът ѝ е много ясен, но тялото ѝ е болно. Затова не може вече да щъка из градината.
Предлагали сме ѝ на тази наша премила бабичка да дойде при нас, тя не иска. Свързана си е с земята, в апартаментите няма земя. “Това си е моят дом” – казва и не търпи никакво разубеждаване.
Пролетен килим от иглики
Днес ѝ ходихме на гости. Дворът целият е обрасъл с клони, но въпреки тях ахнахме.
Пролетта беше изтъкала приказен килим от иглики и го беше постлала не само покрай пътеката, но из целия двор. Там където някога имаше лехи с домати, чушки и други зеленчуци, днес грееха иглики. Градината не беше тъжна. Сякаш природата беше направила подарък за баба. Изведохме милата ни старица да види този дар.
Прекрасен пролетен ден, градината беше пълна със слънце и радост. Нали през пролетта бликват нови сили и в двора на баба, който е оставен сам да се гледа, извираше такъв живот.
Зарадвах се за баба.
Защо не ходим, да оправим ние градината, ще каже някой критик и ще смръщи вежди осъдително. Защото ние имаме други градини, които плевим всеки ден. А на една градина ѝ е необходима всекидневна грижа.
Но много мило ми стана: като няма кой друг, природата сама беше наредила нещата – да е великолепна пак градината, както когато баба беше млада!
