Връх Ботев

Когато се събудиш в нозете му, връх Ботев е близо. Преспахме на заслон Ботев, на 2053м н.в…Закусихме пържени филии със сладко от боровинки.

Сутринта в подножието на връх Ботев е хладно, но зъбите мием на чешмата отвън. 😉

Предната вечер на поляната при заслона беше пълно с крави, на сутринта се бяха превърнали в коне. 😄

Казахме довиждане на тримата вело ком-еминейци (за тях разказах в предната част, за ден 2) и им пожелахме успех. Те тръгнаха първи от заслона. По-късно друга група планинари пое по пътя, от който ние дойдохме предния ден – Старопланинския траверс. Оттам те щяха да прекосят вр. Амбарица и да се спуснат към хижа Добрила.

Ние поехме в 8:20ч. Пет минути преди нас по стръмното било нагоре към връх Ботев тръгнаха и трима пеши ком-еминейци.

През върха минава маршрута Ком-Емине.

Ботев е най-високият връх на Стара планина и на нейния дял Калоферска планина, висок е 2376 метра.
Представлява обширно пасище с гранитна основа, страдащо от значителна ерозия.
На връх Ботев са изградени метеорологична станция и радиорелейна и телевизионна станция (отворена на 10 юли 1966 г.), която покрива с телевизионен и радио сигнал над 65% от територията на България.
https://bg.wikipedia.org/wiki/Ботев_(връх)

До 1942г. Върхът е носел името Юмрукчал. С това име е назован и в едноименния пътепис на Иван Вазов “Юмрукчал”.

Връх Ботев изкачихме с усилие, но не с голям зор. Същото писах и за връх Амбарица. Факт – сутрин като тръгнеш силите са двойни. 🙂 Качването от заслона, само за малко е стръмно нагоре, после пътеката се вие като серпантина и неусетно взимаш денивелацията.

За мен това беше първо изкачване до Старопланинския първенец. Беше интересно преживяване. Рано нямаше много народ. Беше тихо, дълбоко тихо, а с наличието на всички построени от хората съоръжения имаше нещо сюрреалистично. Не връх като връх, ами като някаква странна друга планета. Ако вие не сте го виждали така, какво да кажа, на мен все фантастики са ми в главата. 😄

На върха се сбогувахме и с пешите ком-еминейците. На тях също пожелахме успешно продължение и завършване на планинското им приключение. Те поеха към хижа Мазалат, ние към Тарзановата пътека и по нея до хижа Рай.

Между другото на самия връх Ботев също има туристическа спалня за пренощуване.

Тарзанова пътека. “Още много ли има нагоре?”

Тарзановата пътека от върха първоначално не е най-ясно отбелязана. Пак ни помогна приложението на BGMountаins. Щом поемеш по следата и започне спускането вече няма объркване. Пътеката е сипейна, подсичаща, но с наклон почти през целия път. Камъните малко поднасят обувките.

Скоро след като заслизахме, взехме да се разминаваме с народ който се катереше нагоре към върха. Сигурно са тръгнали рано, щом вече почти бяха стигнали.

Една фраза ни съпроводи почти до края на спускането: “Още много ли има до върха?” Все това ни питаха хората. Някои може би питаха просто като заговаряне. Други – с много измъчени лица от изминатото вече нанагорнище.

От средата на пътеката имаше няколко участъка с метални въжета и преодоляване на скали. Нали все пак беше Тарзанова тази пътека. Нагоре не знам как е маршрутът, надолу изисква концентрация на всяка крачка. Пък по целия път едни гледки, едни красоти, трябва да спираш, за да им се порадваш.

Серпантините на Тарзановата пътека, по която слизаме.

Долу в ниското е хижа Рай, но ни чака още доста слизане. От връх Ботев до хижа Рай изминахме разстоянието (с включена една почивка) за около 3 часа.

На едно място скалите бяха уникално красиви и необикновено нашарени.

Красиви са гледките по Тарзановата пътека.

Един рай, който в събота не е рай

Към 13:00ч стигнахме хижа Рай. Преди да питаме за нощуване Влади предложи да се завъртим около хижата да усетим атмосферата. Атмосферата беше шумна, бръмчаща. Заприлича ни като че да бяхме на Златните мостове или Момина скала в почивен слънчев ден. Едни пикници на големи групи, една врява… На поляната до хижата имаше вече опънати поне десетина палатки. Рай, ама не за нас. Не мислихме дълго, напълнихме шишетата с вода и тръгнахме към хижа Левски.

Горичка при хижа Рай. Гората на снимката изглежда тиха, но в действителност под прохладните сенки на дърветата се беше скрило от жегата шумно множество народ.

Къде е пътеката?

В началото на едни скали беше написано със синя боя към хижа Левски. Маркировката (където я има) е синя.

Маршутът е много красив.

Като се отдалечихме от хижа Рай, пътеката започна да прескача едни хубави поточета с мини водопадчета. При едно от тях поспряхме, събухме обувките и разхладихме краката в студената планинска вода.

После пътеката ту се катери нагоре, ту слиза надолу. Беше към 14:30ч, слънцето жарко над нас, сенки почти няма, голям зор. Преборихме с усилие пореден баир. Стигнахме до място, където пътеката никак не личи. Няма табели, няма маркировки, само следващо било ширнало се пред нас. За пореден път картата на телефона ни помогна.

Като цяло тази красива пътека между хижа Рай и хижа Левски е занемарена като маркировка и не е трудно да се загубиш, ако нямаш някаква друга навигация.

После пътеката направи интересна чупка на 180°, за да ни преведе от един хълм на следващ.

Жега, бъхтене по баирите нагоре-надолу, маркировка оскъдна, но природа великолепна.

Пътеката прекоси няколко планински поточета.

Среща с особено недружелюбни кучета

Пътеката се движеше подсичащо по тревисти баири. Очаквано имаше и стадо с крави. Неприятно, при кравите имаше и кучета.

Предните дни също виждахме много крави, но кучета нямаше. Тук някой обаче беше оставил тези три зли пазачи. Отдалече ни подушиха и започнаха да лаят заплашително в нашата посока.

В разкази на други планинари сме чели за близки, неприятни срещи с кучета пазачи на стада. Взехме в джобовоте по няколко камъка за самозащита. Покатерихме се по-нависоко от пътеката, защото стадото беше на нея.

Като се изравнихме със стадото, макар ние високо, те в ниското на пътеката, едното куче ни видя и се втурна към нас с лай. Влади метна към него два камъка и Слава богу онова озъбено четириного се върна назад.

Продължихме напред, но без да бързаме да оставяме камъните.

По-късно в хижа Левски при разговор с едно момче, което беше минало по същия път, разбрахме че и той е имал неприятности с кучетата.

Като тръгвате из Стара планина, (казват че и из Родопите ги има) трябва да си имате едно наум, че може да се натъкнете на подобно предизвикателство. Видите ли стадо, огледайте за кучета.

Пътечка в горичка

Повървяхме още. Пак се скри маркировката, пътеката, посоката. Картата на телефона ни упъти от една поляна наторена като кравешки обор, към горичка наблизо. Горичката, хубава, спокойна, но ние доста изморени в този ден не ѝ се насладихме пълноценно. Направихме го през следващия ден.

Хижа Левски – образцова хижа

Синхроничностите са особен вид съвпадения, които много харесвам. Ето едно от прехода ни през този ден. Сутринта преди да тръгнем от заслон Ботев се заприказвах с едно момиче от групата отиваща към Траверса. Обичайният разговор кой откъде идва, накъде продължава. Момичето като разбра нашия план, ми спомена непременно да отидем до хижа Левски, много било хубаво наоколо и хижата чудесна. Знаех че ще минем оттам, но не бяхме планирали спане при нея. След като попаднахме на навалицата при хижа Рай сменихме плана и ето ни, в края на деня къде ще отседнем – именно в препоръчаната хижа Левски. 🙂

Като пристигнахме и се огледахме, разбрахме защо девойката ни похвали х. Левски. Хижата беше спретната, чиста, разхубавена отстрани с цъфтящи цветя. Вътрешната баня и тоалетна – безупречно чисти пък и ново ремонтирани сякаш.

Посочиха ни места за палатки в горичката. Цената, която ни поискаха беше само 5лв за палатката.

Вече си имахме установен ред – изпъване на палатката, душ, вечеря. Вечеряхме вкусен боб. Като се стъмни се отправихме към синия ни дом за почивка. Наспах се много добре.

Утро с раздумка

На следващата сутрин момчето от съседната палатка ни покани да пием заедно кафе. Той си носеше малко газово котлонче и свари вода. Влади си носеше 3 в 1. Аз нали не съм по кафето бях почерпена с стръкчета мурсалски чай, който си запарих в чашата.

Сега пишейки тези редове от дистанцията на времето, ми става мило. Как хубаво си общуват хората в планината. Е като има големи групи дето си правят купон не е така, но ние имахме късмет да не се натъкваме на “купонджии”.

Поприказвахме си със съседа известно време. Той сподели, че се качил до х. Левски от Карлово и пътят през гората бил много красив. Някой път може и ние там да походим.

Стана осем часа. За толкова бяхме си дали заявката за пържените филийки. Хапнахме ги и тръгнахме.