Един ден на молива му бил даден прекрасен бял лист…

Имало някога един молив. Той бил добре подострен, с хубав мек графит. Оставял много тъмна линия и от нея се преливали плавно богати светлосенки.

Един ден на молива му бил даден прекрасен бял лист. На него можел да напише или нарисува каквото пожелае. Понеже тогава моливът бил още нов, много се ентусиазирал. Очаквал с нетърпение да плъзне графита си по листа и да създаде нещо красиво.

Започнал да изписва думи, но те потекли без ясна посока, без ясен край. Горките думи като не знаели накъде отиват и се разплакали. Моливът ги съжалил. Той също не измислил накъде да ги поведе, затова повикал гумата да ги изтрие. Думите благодарили и си отдъхнали успокоени.

После моливът опитал да нарисува нещо. Подхванал една черта, не я довършил, поел по диагонала на листа. После му хрумнало да направи дъга. Лутал се сред формите без никаква представа, в какво да ги събере. Като видял, че и те се натъжили като думите, отново повикал гумата.

Минало време. Моливът помъдрял. Притихнал неподвижен до листа. Още я нямало музата, която да го задвижи. Нямал си тема, която да облече в думи или форма. Нямал въпрос, на който да отговори, затова стоял търпеливо и чакал. Защо да хаби белия лист, защо да оставя ненужни драскулки по него.

От този ден до днес, моливът пише и рисува, само като го навести вдъхновение, а не просто, защото е молив и има бял лист пред себе си.

Молив притихнал край белия лист – когато има какво да се каже и когато няма
Tagged on:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *