Размисли от деня

Живей за днес, не отлагай! Отлагането пътува в колесница, теглена от оправдания

Сънувах сън

Тази нощ сънувах човек, който вече не е сред нас.

Сънувах го във формата, в която го помня – слънчева, красива и добронамерена. Човекът от съня ми е някой, за когото мине, не мине време, се сещам. Понякога с носталгия, понякога със съжаление. С тази приятна личност не можах да се видя в края на пътя ѝ, защото отказах една най-обикновена покана. Казах си, има време, следващия път ще се видим. Времето изтече през пръстите и така си останахме без среща.

Четох преди време в една книга, че когато сънуваш човек, който вече е напуснал земния живот, това е осъществяване на контакт с по-финия свят. Малко претенциозно звучи.

Дали това е така не е съвсем ясно, поне за мен. В същата книга се казваше, че за жалост, дори и душите на тези хора да изпращат послания, ние заради вътрешния шум на ума, не можем да ги разчетем.

Сутринта след този много ясен сън, продължих да размишлявам: какво бях чула като думи, какво бях видяла като контекст. Не можах нищо да измисля.

Другите знаци

По-късно през деня видях снимка на друг човек, който също го няма вече и който си замина напълно неочаквано. При такива съвпадения ставам внимателна, следя зорко за други знаци, за да разбера какъв е смисълът.

Третият знак дойде вечерта, в главата на една книга, за която по-рано разказвах на други хора. Книгата е “Четирите споразумения” на Дон Мигел Руис, а главата: “Посвещаваме на мъртвите: Да прегърнем ангела на смъртта”.

Пъзелът за мен се подреди. Откъде знам, че това е трябвало да разбера? Незнам, може и да не е това. Човек винаги може и да си измисля, но ако измисленото има градивно послание пак е добре.

Падаща звезда

Вечерта, на заспиване, като легнах до любимия, една мисъл премина като падаща звезда през небето на моето съзнание – нечакана и мигновена.

Мисълта доведе след себе си въпроси: Защо таим раздразнение, обида, недоволство за дреболии, ако някой ни е скъп? Защо губим време в опити да се налагаме, да се сражаваме за илюзиите на егото? Колко дълго продължава нашият път или пътят на най-скъпите ни, незнаем?

Затова отлагането е глупост. Кажи сега, което идва от сърцето – красивото е в него. Направи сега това, което те вълнува. Бъди сега там, където искаш да си. Живей днес, така сякаш са последните ти дни.

Всеки може да повдига планини

Отлагането пътува в колесница, теглена от оправдания: нямам пари, нямам време, нямам сила…Истината е, че единственото, което липсва е решителност. Всеки човек има способността да повдигне планини, ако поиска!

Няма да е лесно да повдигнем планина днес, защото цял живот са ни учили, че това е невъзможно, а ние учим други хора на същото.

Днес може да започнем с дребни неща, вместо планини – канари. 🙂

Не тръгвайте сърдити от вкъщи, прегърнете любимите хора.

Ако скарани приключите разговор по телефона с някой, на който държите, обадете се след секунди и потушете огъня.

Ако сте сгрешили, извинете се, не чакайте да мине година.

Полека-лека отлагането ще започне да губи силата си над живота ни и ще започнем наистина да живеем!

Администратор и автор на съдържанието в блога "Палитра на ежедневното"

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.