Приказки

Приказка за нещата, които гледаме и които виждаме – Феята на кокичето

Знаете ли защо хората обичат да берат цветя; едно цвете, което вземем със себе си, защо увяхва? В споделената долу напълно измислена приказка, в която няма никакви научни факти, си измислям отговори.

Приказка за нещата, които гледаме и които виждаме – Феята на кокичето

“Въпросът не е към какво гледаме, а какво виждаме.” Хенри Дейвид Торо

Денят започнал да се прозява и бавно се отправил към планината на запад да си почине. От изток се появила неговата сестра нощта, облечена с пижама на звезди.

Едно дете завито с пухкава завивка, зачакало да чуе нова приказка за лека нощ.

Разказвачът започнал:

Много отдавна хората знаели…

„Много отдавна, в далечни времена хората общували не само по между си, но и с всички други същества. Те разговаряли с животните, с горските духчета – пазители на дърветата, с цветните феи, които събуждали и приспивали цветята, с непокорните потоци, които се спускали от високите планини, с неподвижните скали, с бързия вятър, със златистия пясък на пустинята.

Но после хората забравили…

Минало време, никой не знае кога, хората забравили как се общува с другите същества. Човекът започнал да смята феите и духчетата за измислени, за въображаеми герои, които обитават само приказките и легендите, но това е друга история“ въздъхнал разказвачът.

Научи се да слушаш внимателно!

„Ти, мило дете, трябва да се научиш да слушаш внимателно цветята, дърветата, животните, и насекомите, и планините, и реките, и природните стихии, защото много може да се научи от тях“- продължил след миг той.

А сега нека ти разкажа…

“Тази вечер ще ти разкажа за феята на едно кокиче.
Едно малко семенце, след като дълго спало в топлата земя, усетило, че е време да се събуди. Сякаш, някой го викал с нежен глас.  Протегнало се семенцето, както правим ние, когато се събуждаме от сън и си проправило път към повърхността на земята. След още един ден надникнало да види слънцето. Когато меките слънчеви лъчи, докоснали снежно бялата му чашка, се появила и феята на малкото цвете. Нежна и красива като самото цвете!

Иде ли вече тази, която разлиства дърветата?

Като видяло феята, едно врабче кацнало наблизо и питало;
– Иде ли вече? – врабчето питало, за тази която разлиства дърветата, учи птиците на нови песни, дава сила на планинските потоци и вика южните ветрове. Врабчето очаквало пристигането на пролетта.
– Още е рано! – казала феята – Но аз дойдох да подготвя сърцата ви за нейното идване.
Докато врабчето и феята разговаряли до тях се доближило едно момиче, което умеело да слуша внимателно. То дало няколко трохи на рошавия врабец и се обърнало към феята:

С феята на кокичето дълго си говорили…

– Толкова си красива, пълна със слънце и добри вести за пролетта. Мога ли да те заведа в къщи? Моята добра баба е болна, но като те види и поговори с теб много ще се зарадва и може да оздравее – феята отговорила:
– Ще бъда щастлива да дойда с теб, но изчакай още ден, да се събудят кокичетата на моите сестри, за да има кой да си говори с врабчето и кой да прикани минзухарите също да започнат да се протягат.

Момичето се усмихнало и благодарило. Върнало се на другия ден. С разрешение на феята, откъснало нежното стъбълце на кокичето. В чашката на цветето, седяла малката красива фея. Като пристигнали в дома на бабата, момичето потопило цветето във вода и го занесло в стаята на добрата старица.
Бабата погледнала първо цветето, после видяла феята и наистина се зарадвала. Бабата и феята на кокичето дълго си говорили за много изминали зими и пролети. Докато приказвали старата жена усетила, как сърцето й се изпълнило с топлина. Почувствала се по-добре!  Благодарила на феята, че е приела да дойде.

Кокичето не увехнало чак до лятото, защото феята оставила на бабата и момичето един вълшебен елексир. Всеки ден или старата жена, или внучката капвали по една капка от елексира в чашката с кокичето и то оставало свежо и красиво. В края на пролетта, по заръка на феята отнесли кокичето в градината и го оставили там, да продължи естествения си път в кръговрата на природата.

А те са тук и говорят…

Днес все още хората понякога носят цветя на болния, но ако ги попиташ, “Защо?”, ще ти кажат, че така е любезно и никой няма да спомене за феята на цветето, защото и те самите не знаят за нея. Хората вече не приказват с феите, не слушат внимателно и не ги чуват. Така нашите отрязани цветя остават без вълшебен елексир и увяхват само след няколко дни.

Както феята тук и духчетата, и потоците и вятърът, и пясъкът, и скалите – говорят, но ние не чуваме. Те могат да ни разкажат толкова много” – въздъхнал отново разказвачът и като погледнал детето видял, че то е заспало.

Администратор и автор на съдържанието в блога "Палитра на ежедневното"

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.